Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (29)

Глава 7

Аззи седеше в стаята си и слушаше с половин ухо мърморенето на нощта, докато четеше мухлясал стар ръкопис, от онези, които винаги се намираха по полиците на по-народните адски библиотеки. Обичаше класиката. Въпреки че беше надарен да измисля какви ли не новости — нали точно това го накара да се захване и със сегашното си приключение, — Аззи иначе си падаше традиционалист.

На вратата се почука.

— Влез! — обади се демонът.

Вратата се открехна и в стаята влезе сър Оливър. Сега рицарят не беше в доспехи и явно не носеше оръжие. Очевидно бе решил, че в присъствието на демон от Ада е по-добре да се появиш невъоръжен.

— Надявам се, че не ви безпокоя…

— О, не — отвърна Аззи. — Влизайте. Разполагайте се. Чаша вино? С какво мога да ви бъда полезен?

— Дошъл съм по повод онова ви предложение…

— Интригуващо, нали?

— Наистина. Вие споменахте, освен ако грешно съм чул, че можете да уредите да се сбъдне най-свидното желание на всеки…

— Да, наистина, точно това казах.

— И посочихте, че за това не са необходими никакви специални качества.

— Точно в това е работата — кимна Аззи. — Защото, ето вие например — първо, ако притежавахте някакви изключителни способности, че за какво тогава ще ви притрябва моята помощ?

— Прекрасно го казахте…

— Твърде сте любезен. И така, с какво мога да ви помогна?

— Ами, сър, онова, което аз искам най-много, е да се прочуя надлъж и нашир като велик воин, равен на моя съименник — онзи Оливър, служил като страж на Ролан по времето на Карл Велики.

— Да — каза Аззи. — Давайте нататък.

— Искам да спечеля някаква забележителна победа, като преодолея изумителни препятствия, но без самият аз да рискувам твърде много.

Аззи измъкна отнякъде късче пергамент и писалка със самоподострящо се перо. „Без риск за себе си“ — отбеляза си той.

— Искам хората да ме познават навред, да стана толкова знаменит, колкото Александър Велики и Юлий Цезар. Искам да съм командир на малка рота от много добри войници — всички до един да нямат равни на себе си и колкото са малобройни, толкоз да са сръчни и свирепи!

„Сръчни и свирепи“ — отбеляза си Аззи и си подчерта „свирепи“, защото изглеждаше добро за подчертаване.

— Аз, разбира се — продължи сър Оливър, — да съм най-добрият боец от всички. Да нямам равен по умения. Искам да се сдобия с такива умения, скъпи ми демоне, но не с цената на някакви жертви или трудности. Бих искал също и една хубава и угодлива девойка, по възможност принцеса, за жена, и тя да ми роди синове. Бих искал да се оттегля после в мое собствено кралство, което някой да ми предостави безвъзмездно, и да живея там щастливо до края на дните си. Последното е много важно, между другото. Не ща някоя изненада да вземе да ме огорчи или натъжи баш накрая.

Аззи си записа: „Да живее щастливо до края на дните си“, но не го подчерта.

— Общо взето, това е, сър — завърши Оливър. — Можете ли да се погрижите за всичко това?

Аззи прегледа списъка. „Без да рискува. Сръчност и свирепост. Да живее щастливо до края на дните си.“

Намръщи се. После вдигна поглед.

— Мога да покрия някои от вашите изисквания, драги ми господин Оливър, но не всички. Не че не съм способен, разбира се — просто пиесата, която поставям, се занимава и с други хора освен с вас, а ако трябва да се осъществят всичките ви изисквания — че това ще ангажира цяла камара райски чудеса, пък и адски много време. Не, драги ми господине, ще намеря начин, по който да можете, без нищо да заплашва самия вас, да спечелите забележителна победа и да бъдете възнаграден богато за нея, както и да се издигнете в очите на хората. След това се оправяйте самичък.

— Е — кимна сър Оливър, — надявах се на повече, но онова, което можете да направите за мен, не е лошо за начало. Започна ли като богат и прочут герой, сигурен съм, че останалото и самичък ще постигна. Приемам предложението ви, драги ми демоне! И, да ви кажа, аз далеч не съм толкова против силите на Злото, колкото мнозина от моите другари. Често съм се замислял, че на страната на Дявола са малцина, а той без съмнение е много по-весел тип от своя строг Небесен противник.

— Оценявам вашето желание да ме поласкаете — смръщи вежди Аззи, — но не искам да слушам злословия по адрес на нашия почитаем противник. Ние, Доброто и Злото, работим в твърде тясно взаимодействие, че да ни се иска да злословим един срещу друг. Налага се и Светлината, и Мракът да живеят в един и същи Космос, ако ме разбирате.

— Не съм искал да обидя никого — побърза да каже сър Оливър. — Разбира се, нямам нищо против Доброто.

— Никого не сте обидили. Поне мен не сте — успокои го Аззи. — Да започваме ли?

— Да, господарю мой. Желаете ли да подпиша пергамента с кръв?

— А, няма нужда. Дали сте съгласието си и това е документирано. Както обясних, вие участвате, ала с това не губите душата си.

— А сега какво да правя?

— Вземете това. — Аззи бръкна в наметалото си и извади малко сребърно ключе с хитра направа. Сър Оливър го вдигна към светлината и взе да се диви на изящната изработка.

— Какво отваря този ключ, сър демон?

— Нищо. Това нещо е магийка. „Малоумия“ с двоен заряд. Сложете го някъде на сигурно място. Продължете пътуването си. В един момент — може би след няколко секунди, може би след няколко часа, но сигурно чак след няколко дни — ще чуете звука на гонг. Такъв звук издава магийката „Малоумия“, когато се привежда в позиция на готовност. Тогава извадете тази половина и тичайте да я съедините с другата. Тя е вътрешно програмирана да го направи, разбира се, но да повториш командата, никога не вреди. Магийката ще ви заведе до другата си половина, а там ще ви чака вълшебен кон. Тоя вълшебен кон ще е оседлан и с дисаги и в тях ще намерите един златен светилник. Дотук всичко ли ви е ясно?

— Съвсем ясно. Значи, да намеря светилника.

— После трябва да отидете във Венеция, ако междувременно не сте стигнали вече там. Скоро след като пристигнете, а може би и по-рано, ще откриете, че желанието ви се е сбъднало. Когато всички са готови, ще има церемония, с всичката му там необходима помпозност. После сте свободен да се радвате на късмета си.

— Добре звучи — рече сър Оливър. — Къде е номерът в цялата работа?

— Номер ли? Никакъв номер няма!

— Обичайно е все да има някакъв номер в тия работи… — мрачно рече сър Оливър.

— Откъде, да му се не види, ще знаете кое е обичайно за вълшебните истории и кое не е? Вижте, искате ли да се включите или не?

— О, всичко ще направя, всичко, каквото искате, ще направя — заотстъпва сър Оливър. — Просто се опитвам да внимавам в какво се забърквам. Но ми изглежда, сър, извинете ме, че го казвам, че май ще ми се наложи твърде много да се мотая насам-натам. Не може ли веднага да отида при вълшебния светилник?

— Така е, защото ще трябва да свършите някои неща — от момента, в който се задейства магийката, докато получите паричното възнаграждение за голямата си победа.

— Тези неща… да не са много мъчни?

— Виж сега! — Тонът на Аззи загрубя. — По-добре е да си готов да правиш, каквото ти се наложи. Ако нещо се съмняваш, върни ми ключа. Издъниш ли се, после ще ти стане много мъчно.

— О, не се страхувайте. — Сър Оливър стисна ключа, като че ли да си вдъхне самоувереност.

— Както казах, ще получите допълнителни наставления.

— Можете ли да ми намекнете какви?

— Ще ви се наложи да вземете някои решения.

— Решения? Олеле — рече сър Оливър. — Не съм съвсем сигурен, че това ми харесва. Е, както и да е. Просто трябва да правя, каквото ми се наложи и накрая всичко ще се подреди добре за мен, така ли?

— Нали това ви казвам — рече Аззи. — Злото не очаква от човека нищо повече от това, да си изпълни дълга и да се постарае при това. За летописите на Злото това е достатъчно.

— Чудесно — рече сър Оливър. — Ами да си ходя тогава, а?

— Лека нощ — кимна му Аззи.