Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (50)

Глава 5

Корнглоу се намери легнал връз бала слама, цял оплетен в ръце и крака, от които едва половината си бяха негови. Слънцето блестеше ярко през пукнатините в паянтовите стени на яхъра. Миризмата на слама, тор и коне го удряше в носа. Той успя да изкопчи крайниците си от тези на жената, с която се бе любил преди малко в пълна забрава, припряно занавлича дрехите си и скочи на крака.

— Закъде си се разбързал така? — попита в просъница Леонор. — Остани при мен!

— Нямам никакво време! — Корнглоу се опитваше да напъха едновременно ризата си в панталона и краката си в ботушите. — Нали трябва да се впускам в приключение!

— Зарежи го това приключение! — възкликна Леонор. — Ти и аз се намерихме. Какво повече искаш?

— Не, не бива да се мая повече! Трябва да наваксвам! Къде ми е вълшебният кон?

Корнглоу заснова из яхъра, но от коня нямаше ни следа. Единственото, което забеляза, беше едно дребно пъстро магаренце, вързано за един кол. То изрева срещу него и оголи жълти зъби. Корнглоу го огледа изпитателно и си рече:

— Да не би някаква магия така да е изменила облика на моя жребец? Тъй ще да е! Ако го яхна и потегля, той без съмнение ще възвърне първоначалния си вид, когато му дойде времето!

И тъй, той отвърза магарето и го яхна. Срита го яко в ребрата и бедното създание закрета към двора. На животното тази работа никак не му харесваше, но Корнглоу продължи да го ръчка. Магарето полека прекоси двора, из който щъкаха пилци, подмина зеленчуковата градина и най-накрая стигна портата на голямата къща.

— Кой там? — извика плътен мъжки глас отвътре.

— Мъж, дошъл за ръката на лейди Кресилда!

На портата се показа едър, оплешивяващ мъж по риза и по дълги гащи. На главата му бе нахлупено бяло боне. Явно беше готвачът.

— Ти да не си нещо мръднал? Дамата е омъжена! Ето, пристига съпругът й!

Тонът му никак не би могъл да се нарече дружелюбен.

Портата отново скръцна. Този път дошлият бе висок благородник, облечен в изискани одежди, с надменен вид и горделив израз на лицето. На бедрото му висеше рапира.

— Аз съм Родриго Сфорца — представи се той с глас, най-точното определение, за който би било „заплашителен“. — Какъв е проблемът?

Готвачът се поклони ниско и рече:

— Този тук простак твърди, че е дошъл за ръката на Кресилда, почитаемата ви съпруга.

Сфорца прикова в Корнглоу стоманен поглед.

— Тъй ли си казал, а, приятелче?

Чак сега Корнглоу се усети, че нещо явно не е наред. По план той не трябваше да среща никакви спънки — всичко трябваше да го чака наготово. Сигурно като бе загубил вълшебния кон, се бе натресъл в това мъчно положение.

Той обърна магарето и го сръга в опит да го накара да препусне. Животинчето хвърли яростен къч и Корнглоу в миг се намери на земята.

— Повикайте стражите! — заповяда Сфорца. Войниците изскочиха иззад ъгъла, като тичешком се загащваха и закачаха мечовете си за коланите.

— Хвърлете го в тъмница! — изкрещя благородникът.

И тъй, Корнглоу бе натикан в една мрачна дупка, а главата му кънтеше от многобройните тупаници.