Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 39 гласа)

Глава 2

Безименното размаха нещо, което ще да беше ръка. И преди да успее да каже довиждане на пазача, Аззи се намери седнал в едно открито кафене в някакъв град, чиято архитектура го караше да си спомня за Рим.

Аззи много се впечатли от това пренасяне, което Безименното бе осъществило без всякакви видими приспособления, ала внимаваше да не се издаде колко е възхитен. Безименното и без това, изглежда, твърде много си виреше носа. То седеше до него — беше се напъхало в тлъсто човешко тяло със зелена тиролска шапка, кацнала отгоре му. Приближи се келнер в бяло сако. Аззи си поръча чинцано и се обърна към Безименното:

— Добре, дай сега да се разберем за боя. Ще има ли някакви правила или ще я караме в свободен стил?

Аззи знаеше, че няма никакви шансове срещу Безименното. Подозираше го, че е току-що родено свръхбожество, но се перчеше, като се опитваше да блъфира в своя полза.

— Тебе в кое по те бива? — попита Безименното.

— Известен съм като майстор на боя без правила.

— Тъй ли? Ами тогава ще се бием по правила.

Правилата бяха нещо, с което Аззи знаеше, че може да се оправи. Действаше все според изключения от правилата още откак се бе родил, тъй че вече имаше някакво предимство. Ала внимаваше да не би злорадството да му проличи.

— По какви правила искаш да се бием?

Аззи се огледа.

— В Рим ли сме?

— Да.

— Дай тогава по класическата гладиаторска програма.

И тъкмо го каза, и веднага му се зави свят. Когато главата му се проясни, откри, че стои сред обширен амфитеатър. Отвсякъде го обкръжаваха редове от празни седалки. Аззи беше гол, като не броим препаската през слабините. Очевидно това ново божество си падаше малко нещо пуритан. Струваше си да го запомни.

Погледна и видя, че държи щит с доста старовремски дизайн и стандартен къс римски меч.

— Бърз си — рече Аззи.

— Бързо схващам. — Гласът на Безименното не идваше от никаква определена посока.

— Ами сега какво?

— Ръкопашен бой — отвърна Безименното. — Само ти и аз. Ей ме, идвам!

Една от страничните врати се отвори. Чу се остро изръмжаване и навън се изтърколи голямо метално нещо с вериги. Аззи ги беше виждал по френските бойни полета при посещенията си в Първата световна война. Армейски танк със стандартни размери, с броня и оръдие, както си му е редът.

— Ти вътре в танка ли си?

— Аз съм танкът!

— Май не сме много равностойни, а?

— Недей да се вкисваш, че губиш — отвърна му Безименното.

Танкът се изтърколи напред. Изпусна син газ с предизвикателен блеещ звук. От кабината му се протегнаха пипала — всяко завършваше с виещ електрически трион. Аззи заотстъпва. Най-накрая гърбът му опря в стената.

— Чакай! — викна той. — Ами публика?

— Какво? — Танкът спря.

— Без публика истинска гладиаторска борба не става — настоя Аззи.

Вратите на амфитеатъра се отвориха и взеха да влизат хора. Аззи ги познаваше до един. Първи довтасаха гръцките богове, увити в скулптурните си чаршафи. После пристигна Илит, с нея беше и Бабриел. На няколко стъпки отзад ги следваше Михаил.

Безименното ги огледа. Очевидно онова, което видя, никак не му хареса.

— Само секунда — каза той. — Кратка почивка, става ли?

Аззи изведнъж се намери в някаква всекидневна от деветнайсети век. Безименното седеше срещу него.