Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 39 гласа)

Част десета

Глава 1

Аззи напусна Палата на Справедливостта, подбил опашка. В ъгълчетата на кафявите му очи проблясваше подозрителна влага. Опитваше се да свикне с мисълта, че неговата пиеса, неговата велика неморална драма, която щеше да смае всички светове, никога нямаше да бъде осъществена. Легендата — легендата на легендите, легендата за златните светилници — никога нямаше да бъде довършена. Пряката и недвусмислена заповед на Самата Ананке го задължаваше да прекъсне своите актьори по средата на действието.

Трябваше да има някакъв начин да заобиколи тази заповед. Той мрачно свърна към енергостанцията до Палата на Справедливостта и зареди заклинанието си за пътуване. Сред закусвалните наблизо откри специализиран щанд за пакетирани демонски храни и си купи един плик котешки глави по дяволски с чудесен червен съсирен сос. Трябваше да му се намира нещо за хапване за из път, докато пътува обратно към Земята. После задейства заклинанието и изведнъж се понесе сред вихъра на прозрачните воали, от които на вид е направено духовното пространство.

Докато летеше, предъвкваше котешки глави и трескаво мислеше. Въпреки върховните си усилия в трансцеденталната казуистика не виждаше никакъв начин да заобиколи нареждането на Ананке, без тя рано или късно да открие това и тогава какво щеше да му се стовари на главата… Пък и Ананке не беше единствената, от която трябваше да се страхува. Съществуваше и фактът, че е нарушил космическото равновесие, като е прекалил с количеството вълшебни коне. Ако упорстваше, равновесието можеше съвсем да се разпадне. Цялата подредба на нещата щеше да хвръкне във въздуха — всичко създадено и съществуващо щеше да бъде погълнато от белия пламък на саморазрушението. Ако това станеше, самият Космос можеше да колабира. Или поне законите на разума щяха да се преобърнат с главата надолу.

Скоро той отново се носеше над Венеция. От въздуха градът представляваше печална гледка. Покачващите се води вече бяха погълнали някои от по-ниските външни острови. Ветровете бяха стихнали, но водата толкова се бе надигнала, че площад Сан Марко вече тънеше под три метра вода. По-старите и по-паянтови сгради вече почваха да се рушат — противните вълни на прилива размиваха стария хоросан, който спояваше техните камъни и тухли.

Аззи се спусна пред къщата на Аретино и намери поета навън. Беше по риза и се опитваше да барикадира къщата си с чували пясък. Личеше си от пръв поглед, че няма смисъл. Аретино си заряза инструментите и последва Аззи в къщата, увесил нос.

На втория етаж намериха суха стая. Без да губи време, Аззи попита:

— Къде са пилигримите в момента?

— Все още са в странноприемницата.

Сега Аззи трябваше да промени всичките си планове, да събере златните светилници и да се увери, че са били върнати в замъка на Фатус в Лимбо. После трябваше да разкара пилигримите от Венеция. Ала не виждаше никаква причина да обяснява всичко това на Аретино точно сега. И той щеше да разбере заедно с останалите, че церемонията се отлага.

— Ще трябва да изведем пилигримите от Венеция — рече Аззи на Аретино. — Този град изглежда обречен — оттук наводнения, оттам монголи… Достоверен източник ми съобщи, че предстоят промени във времевата линия, по която тече последователността на събитията в световната история.

— Промяна ли? Какво искате да кажете?

— Светът преде времева линия и по нея възникват различни събития. Така, както вървят сега нещата, изглежда, Венеция ще бъде разрушена. Но този резултат е неприемлив за Ананке, тъй че времевата линия на Венеция ще бъде разцепена точно преди онзи момент, в който подхванах цялото това начинание със златните светилници. Полученото разклонение ще стане новата основна времева линия. А пък тази линия, на която се намираме в момента, ще бъде запратена в Лимбо.

— И какво ще значи това?

— Лимбовската версия на Венеция ще живее не повече от седмица — от момента, в който за първи път те помолих да напишеш пиеса, до момента, определен за тази вечер в полунощ — тогава ще пристигнат монголите, а водите ще залеят стените. Ала животът й ще трае една седмица само в известен смисъл — тази седмица непрекъснато ще се повтаря и веднага щом стигне края си, ще започва пак. Жителите на Лимбо версията на Венеция ще живеят вечно в една и съща седмица, която неизменно ще завършва в обреченост и разруха.

— Ами ако изведем пилигримите от Венеция?

— Ако ги изведем преди полунощ, те ще продължат да живеят, както са си живели, все едно всичко това никога не им се е случвало. Ще бъдат върнати в момента точно преди да ме срещнат.

— Ще имат ли някакъв спомен за случилото се?

Аззи поклати глава.

— Само ти ще го помниш, Пиетро. Опитвам се да подредя така нещата, че да можеш да напишеш своята пиеса въз основа на нашето начинание.

— Разбирам — рече Аретино. — Е, всичко това ми идва малко неочаквано… Не знам дали ще им хареса.

— Няма защо да им харесва — вдигна Аззи рамене. — Просто трябва да го направят. Или да си понесат последствията, ако не са съгласни.

— Ще се опитам да ги накарам да го разберат.

— Направи го, най-прекрасни ми Пиетро. Ще се срещнем пред църквата.

— Къде отивате?

— Имам и една друга идея — присви вежди Аззи, — дето може и да спаси цялата работа.