Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (37)

Глава 8

Оливър бавно приседна и рече:

— Ух, ама за какво беше всичкото това?

Той притисна главата си — вътре предшественикът на мигрената си тропкаше ли, тропкаше. Нещо се бе объркало, и то яко. Не беше сигурен какво, но пък беше сигурен, че е за лошо.

Изправи се и се огледа. Мястото беше почти съвършено безлично — светлина колкото щеш, но нищо, ама нищичко не се видеше. Единственото, което можеше да твърди със сигурност, беше, че от всички страни го обкръжава сивота.

Дочу плясък на криле. Един малък бухал кацна на рамото му и се втренчи в него с непроницаем израз, който добре се връзваше с неразгадаемостта на всичко наоколо.

— Можеш ли да ми кажеш къде се намирам?

Бухалът килна глава на една страна.

— Мъчно е да се каже. Бая добре си се насадил, приятелче.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че то си е съвсем ясно — някой те е заградил с невидима ограда.

Сър Оливър не вярваше в невидимите огради. Не и докато не отиде и взе припряно да боцка по предполагаемата й повърхност.

Пръстът му не можеше да мине.

Май нямаше как и да я заобиколи.

Сподели го с бухала.

— Много ясно — обади се той. — Щото си набутан в отклонение.

— Отклонение ли? И накъде води то?

— Отклоненията никъде не водят, само се въртят в кръг. Такива са си по природа.

— Ама не е честно. Не мога да се въртя в кръг точно сега. Трябва да намеря един вълшебен кон.

— Тука май няма такива работи — рече бухалът.

— Всъщност съм тръгнал да търся един златен светилник.

— Хубаво ми звучи — рече бухалът, — но на мене не ми се намира такова нещо.

— И вълшебен пръстен би ми свършил работа.

Бухалът трепна виновно.

— О, пръстенът ли! У мене е, ей го тука. — Той се разровичка из перата си, измъкна някакъв пръстен и го подаде на Оливър.

Оливър взе да го върти из ръцете си. Хубав пръстен беше — голям сапфир в проста златна обковка. Стори му се, че в дълбините на камъка се мяркат някакви сенки.

— Хайде стига си го зяпал — рече бухалът. — Той е за правене на магии, не е за гледане.

— Какви магии? Какво трябва да правя с него?

— Че не са ли ти казали?

— Ами не.

— И таз хубава — рече бухалът. — Значи някой пак си е свършил работата през пръсти. Мисля, че имаш пълното право да се оплачеш.

Оливър се огледа — само дето нямаше на кого да се оплаче, защото нямаше никой. Само бухалът.

— Страхотна новина — рече сър Оливър. — И как ще ми се случват разните му там вълнуващи приключения, след като съм заседнал тук?

— Можем да хвърлим едни карти, ако искаш — предложи бухалът. — Или да наредим някой и друг пасианс. Тъй, да минава времето.

— Ами! — рече сър Оливър. — Аз с птици карти не играя.

Бухалът измъкна малко тесте карти изпод крилото си и захвана да ги бърка. Хвърли лукав поглед на Оливър.

— Е хайде раздавай — махна с ръка Оливър.

Скоро затъна в играта до уши. Винаги си бе падал по пасиансите. Помагаха да минава времето.

— Ти си наред да раздаваш — рече бухалът.