Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 37 гласа)

Глава 5

След като освободи Корнглоу, сър Оливър дълго седя на ръба на леглото и мисли за дързостта, която бе извършил. Разбира се, беше го страх. Че кого няма да го е страх след подобен разговор с демон? И все пак предложението на сър Антонио беше твърде добро, че да го изпусне човек. Въпреки оплакванията на църковниците, че Тъмните сили постоянно се опитвали да съблазнят човечеството, всъщност подобни неща се случваха доста рядко. Никога не се беше случвало досега на никого от познатите му. На него пък — със сигурност.

Идеята се нравеше на Оливър. Още от детинство в него пламтеше една голяма страст — да направи нещо голямо, ценно и важно, но с възможно най-малко усилия. Човек не може да си говори много-много за такива работи с хората. Те не разбират.

Макар да беше вече много късно, не му се спеше особено. Наля си чаша вино и изрови няколко бисквити, които беше потулил по време на вечерята — за среднощна закуска. Тъкмо вадеше една от джоба си, и взорът му случайно падна върху стената отдясно.

Той бързо преглътна и разля виното по дрехата си. На стената имаше врата. Съвсем обикновена врата. Но сър Оливър бе съвсем сигурен, че преди там нямаше никаква врата.

Стана, приближи се и я огледа. Можеше ли просто да не я е забелязал преди това? Вратата си имаше и брава. Подръпна я. Беше заключена.

Е, това поне беше добре. Той се върна и седна. После му хрумна още нещо. Извади „Малоумия“-та на Аззи с форма на сребърно ключе от джоба си и отново се върна при вратата. Вкара внимателно ключето в ключалката. То се плъзна мазно навътре и щракна.

Натисна го съвсем леко вляво, ей тъй, да види какво ще стане. Ключът се превъртя сякаш самичък и в отговор ключалката изщрака.

Оливър протегна ръка и врътна дръжката. Вратата се отвори. Той извади ключа и го прибра в джоба си.

Надникна. Зад вратата се бе ширнал дълъг, осветен с мижава светлина коридор — краят му се губеше далеч напред в мрака. Сър Оливър знаеше, че този коридор няма да го заведе до никое място в странноприемницата, че даже и навън в гората. Водеше Господ го знае накъде и явно се очакваше той да тръгне по него.

Страшничко…

Но — помисли си за наградата!

За миг пред него се мярна видение. Това бе самият той, облечен в алени доспехи, възседнал як жребец, предвождащ войска от герои. Той влиза в някакъв град и мало и голямо го приветства.

— Ей това е нещо! — рече на глас сър Оливър и пристъпи в коридора. Не че беше наистина готов да се впусне по него — по-скоро приличаше на момченце, което топва краче в нещо, което по всяка вероятност е ледена вода.

Щом пристъпи вътре, вратата към стаята се хлопна зад гърба му.

Сър Оливър преглътна, ала не се и опита да отстъпи. Някакво неясно предчувствие вече му бе подсказало, че няма как да не стане нещо такова. Че как иначе да започват приключенията — някой те блъска отзад и ето те насред вихъра на събитията.

Той тръгна по коридора — отначало много предпазливо, а после все по-енергично.