Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (54)

Глава 9

Бе ранно утро. Пилигримите в странноприемницата се готвеха да си ядат сутрешната каша и пълнозърнестия хляб, а слугите им подготвяха конете.

Тежки мисли бяха налегнали Аззи. Нещата се обръщаха по много разочароващ за него начин.

— Другите какво така се туткат? — зачуди се той на глас.

— Може би ги е страх — предположи Аретино. — Наистина ли ни трябват точно седмина? Не можем ли да минем и с по-малко?

— Сигурно можем — съгласи се Аззи. — Колкото дойдат, толкова. Може би още сега трябва да спрем.

И точно тогава някой почука на вратата.

— Аха! — ухили се Аззи. — Знаех си, че и още ще пристигнат. Отвори, драги ми Пиетро. Я да видим кой ни е дошъл на гости.

Аретино се надигна малко неохотно, прекоси стаята и отвори вратата, в стаята влезе красива млада жена — руса, с бледа кожа и стиснати, прекрасно изрязани устни. Бе облечена в небесносиня дреха, а в косата й бяха вплетени златни панделки.

— Мадам — поклони се Пиетро, — с какво можем да ви бъдем полезни?

— Предполагам, че има с какво — отвърна дамата. — Вие ли изпратихте вълшебния кон?

— Мисля, че трябва да говорите с приятеля ми Антонио — кимна Аретино към Аззи.

След като й предложи да седне, Аззи си призна, че да, така си било, той имал нещо общо с вълшебните коне и че да, сбъдването на някакво желание си вървяло с всеки от конете, и единственото условие да получи човек тези дарове било да играе в пиесата му. По-нататък обясни, че бил демон, но не от най-страшните. Много приличен демон си бил даже, често му го казвали. Тъй като последното като че ли не убеди Кресилда, той я попита как така се е сдобила с вълшебния кон.

— Ами той си излезе от яхъра ми и взе да се разхожда из двора — обясни Кресилда. — Качих се и го пришпорих, а той ме доведе тук.

— Но аз не съм го пращал на вас — обясни Аззи. — Този кон бе предназначен за другиго. Сигурна ли сте, че не сте го откраднали, мила моя?

Кресилда подскочи от възмущение.

— Осмелявате се да ме наричате конекрадка?!

— Не, разбира се, че не — побърза да я успокои Аззи. — Изобщо не приличате на такава, нали така, Пиетро? Съвсем не сте от този тип. Сигурно е бил нашият приятел Михаил. Пак си прави шегички с нас. Е, Кресилда, този кон наистина въвежда собственика си в един свят, в който най-свидното му желание може да се сбъдне. Случайно не ми достигат един-двама участници и ако искаш да се включиш — тъй и тъй вече си имаш кон…

— Да, наистина! — съгласи се Кресилда.

— И какво е твоето желание? — Аззи очакваше да чуе обичайните лигавщини за прекрасния млад принц и дългите години семейно блаженство, докато смъртта ги раздели.

— Искам да съм воин! — прекъсна мислите му тя. — Знам, не е обичайно за жена, но нали имаме примера на Жана д’Арк, а и на Боадицея^[1] преди това… Искам да предвождам мъже в битки!

Аззи взе да прехвърля това из ума си. Обръщаше го и така, и онака. Не влизаше в първоначалните му планове, пък и Аретино май не беше много въодушевен. Но Аззи си знаеше, че тази пиеса все трябва някак да се развива, и вече бе приел като условие да взема, общо взето, всеки, който дойде.

— Мисля, че можем да уредим нещо — рече той накрая. — Трябва ни само малко време, та да го нагласим някак.

— Чудесно — съгласи се Кресилда. — Между другото, ако случайно срещнете мъжа ми, Родриго Сфорца, не е задължително да му споменавате, че съм тук.

— Аз съм самата дискретност — кимна Аззи.

След като дамата си тръгна, Аззи и Аретино седнаха да измъдрят какви да бъдат последствията, ала още преди демонът да си отвори устата, тъмна сянка покри прозореца и задумка настоятелно по стъклото.

— Аретино, отвори, ако обичаш, този е от нашите — рече Аззи.

Аретино стана и отвори прозореца. Влетя дребно таласъмче с дълга опашка — силите на Мрака ги използваха за свръзка. То запърха из стаята.

— Ти ли си Аззи Елвул? Хич не ми се ще да объркам нещо…

— Точно аз ти трябвам — кимна Аззи. — Каква вест ми носиш?

— Отнася се за майка Джоана — съобщи таласъмът. — И по-добре да почна от самото начало.