Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (70)

Глава 5

Те излязоха от странноприемницата и се впуснаха навън, в бурята. Улиците бяха изпълнени с хора, които се опитваха да избягат от града. Водата стигаше вече до кръста и още се надигаше. Аретино беше взел със себе си сума ти пари, за да подкупи лодкарите, ала лодкари нямаше. Бяха изоставили всички пристанища по Канале Гранде още преди часове.

— Не знам какво да правя — призна Аретино на Аззи. — Май всички лодки до една в тоя град са или потопени, или вече наети.

— Останал ни е още един начин да ги измъкнем — отвърна му Аззи. — Без съмнение той ще предизвика още някоя аномалия, за която пак мен ще набедят, ама все пак дай да опитаме. Трябва да намерим Харон. Лодката му винаги се навърта покрай такива места, дето е пълно с мъртви и умиращи. Той е страхотен познавач на мащабните трагедии.

— Самият Харон? Онзи от гръцките митове? Тук?

— Че къде другаде да е. Кой знае как го направи, ама продължи да прекарва хората през оная река и по време на цялата християнска ера. То и това си е аномалия, ама тоя път няма как мен да изкарат виновен.

— Ама дали ще качи живи хора? Мислех си, че лодката на Харон качва само от ония, другите…

— Доста добре го познавам. Работили сме заедно. Мисля, че ще направи изключение. Случаят е спешен, а пък той обича такива работи.

— Ама къде да го търсим?

Аззи ги поведе точно накъдето трябваше. Аретино поиска да узнае защо толкова са се разбързали да измъкнат пилигримите.

— Ама толкова зле ли е наистина?

— И още как. Крушението на Венеция е само началото — то ще отбележи рухването на Вселената! И в Коперниковата, и в Птолемеевата система положението е доста мъчно и навсякъде изникват признаци на аномален шок. По улиците вече не можеш се размина от какви ли не чудеса. Бизнесът повсеместно е западнал, а дори и любовта е принудена да си кротува.

— Не разбирам — отвърна Аретино. — Каква е тая експлозия на аномалии? Какво ще стане? Как ще ни се разкрие тази катастрофа? По какво ще я познаем?

— Ще я познаеш, дума да няма — отвърна Аззи. — Изведнъж ходът на живота съвсем ще се обърка. Причините и следствията ще изгубят всякаква връзка помежду си. Изводите вече няма послушно да произтичат от своите предпоставки. Както ти казах, реалността ще се раздели на два клона. По единия клон ще продължи историята на Европа и на света, сякаш нашата пиеса никога не е била осъществена, а по другия ще продължи да става това, което става сега. Точно тоя клон, този нещастен клон ще бъде изпратен в Лимбо. И там всичко това ще се повтаря отново и отново до безкрайност, в кръг, по-голям от безкрайността на света. Трябва да измъкнем пилигримите оттук, преди това да се случи.

 

 

Да, ама Харон го нямаше никакъв. Аретино и Аззи продължиха да разкарват пилигримите насам и натам в надежда да намерят начин да ги измъкнат. Някои хора вече се опитваха да стигнат континента с плуване и се давеха по пътя — доста от тях, защото други борещи се плувци успяваха да ги натикат под водата.

Няколкото останали гондоли бяха вече претоварени с пътници. Ония, които имаха достатъчно късмет да се качат, бяха наизвадили мечове и заплашваха всеки, който ги доближеше.

Аззи и Аретино обикаляха по тесните криви улички и търсеха Харон. Най-накрая намериха лодката му — безформена и разнебитена, цялата боядисана в унил черен цвят. Аззи доближи парапета с цвят на нагар, стъпи отгоре му с тясното си стъпало и извика:

— Хей, лодкарю!

Длъгнест, кльощав старец с хлътнало чене и неестествено блеснал поглед се подаде от малката кабина, факлите го осветиха.

— Аззи! Ама ти все ще изникнеш на някое странно място!

— Какво търсиш във Венеция, Хароне, толкоз далече от обичайния ти маршрут по Стикс?

— Ние, лодкарите, дето превозваме мъртвите, получихме заповед да предоставим услугите си на това място. Достоверен източник ми съобщи, че тука такова измиране ще падне, каквото никой не е виждал от потъването на Атлантида насам.

— Имам нужда от твоите услуги. Бих искал да те наема.

— Спешно ли ти е наистина? Тъкмо смятах да подремна, преди да се почне голямата евакуация.

— Цялата тази конструкция е под голяма заплаха — каза Аззи. — Трябва да измъкна приятелите си оттук и ми е нужна помощ.

— Аз на никого не помагам! — опъна се Харон. — Имам си работа. Знаеш ли колко загинали още трябва да прекарам до Царството на мъртвите!

— Недооценяваш сериозността на положението.

— За мен положението хич не е сериозно — подсмихна се Харон. — Как идва смъртта, си е работа на Горния свят, в Царството на мъртвите всичко си е мирно и тихо.

— Точно това се опитвам да ти набия в главата. Няма да е задълго така даже и в Царството на мъртвите. Никога ли не ти е минавало през ум, че и Смъртта може да умре?

— Смъртта да умре ли? Нещо по-тъпо не можа ли да измислиш?

— Скъпи ми приятелю, щом и Господ може да умре, значи и Смъртта може да умре, и то много мъчително. Опитвам се да ти обясня, че цялото мироздание е под заплаха, която и тебе ще те попилее наред с всичко останало.

Харон се отнесе скептично към това, но се остави да го убедят.

— И какво искаш да направя?

— Трябва да измъкна пилигримите оттук и да ги върна там, откъдето са тръгнали. Само ако успея, Ананке ще има шанс да оправи нещата и всичко пак да си тръгне по старому.

 

 

Когато поискаше, Харон можеше да развива доста голяма скорост. След като всички вече бяха на борда, той застана отзад и подкара лодката. С веслото под мишница, увит в мантията си, приличаше на плашило. Старата щура лодка набра скорост, тласкана от силата на мъртвите гребци — те бяха долу в трюма и не се виждаха. Навсякъде из обсадения град пламтяха пожари и хвърляха призрачни червени и жълти отблясъци по синьочерното небе. Лодката прекоси устието на залива и не след дълго те вече се плъзгаха през блата и мочурища. Всичко изглеждаше много странно; Харон беше хванал прекия път през една мокра връзка между единия и другия свят.

— Така ли е било в Началото? — попита Аретино.

— Съвсем в Началото не съм бил там — отвърна му Харон, — ама се появих много скоро след това. Светът изглеждаше точно по този начин, когато физичните закони не съществуваха и всичко се управляваше от магия. Така бе в ония времена преди всички времена, когато властваше магията, а не разумът. Ние все още пътуваме из него насън — из онзи отдавнашен свят. Някои пейзажи ни навяват спомени за него. Той е по-стар от Господ, по-стар от Сътворението. Онзи свят отпреди да бъде сътворена Вселената.

 

 

На кърмата Аретино преглеждаше списъка на пилигримите, за да провери дали не са загубили някого по пътя. Скоро откри двама-трима хитри венецианци, които бяха се възползвали от всеобщата бъркотия, за да си подсигурят транспорт до континента. Това не беше страшно — имаше място даже и за още неколцина, особено като се има предвид, че Корнглоу и Леонор никакви ги нямаше.

Аретино разпита дали някой ги е виждал. Ала никой не ги беше виждал от церемонията насам.

Всички останали се бяха качили на борда — всички освен Аззи, който остана на кея и отвърза лодката.

— Корнглоу и Леонор ги няма! — извика му Аретино.

— Не можем да чакаме повече! — настоя Харон. — Смъртта спазва стриктен график!

— Тръгвай без тях — рече Аззи.

— Ами вие?

— Ето, иде онова, което ще ме задържи. — Чак тогава Аретино забеляза сянката зад гърба на Аззи, която като че го сграбчи за врата.

Аззи хвърли въжето на борда. Лодката на Харон се оттласна от брега и тръгна полека, щом веслата на мъртвите се потопиха във водите.

— Нищо ли не мога да направя за вас? — извика Аретино.

— Не! Просто продължавайте. Махайте се оттук!

Той се загледа в лодката, която се плъзгаше по сенчестите води, докато изчезна сред блатата и мочурищата край другия бряг.

 

 

Пилигримите се разположиха удобно колкото можаха, наблъскани сред мъртвите гребци. Последните не бяха точно компанията, която би им била по сърце.

— Здравейте — рече Пъс на мършавата качулата фигура, която седеше на пейката до нея.

— Здравейте, малка госпожице — отвърна онзи индивид. Беше жена. Излезе мъртва, нищо че още можеше да говори, кой знае как.

— Закъде пътувате? — учтиво попита Пъс.

— Нашият лодкар Харон ни кара към Ада — отвърна качулатата фигура.

— О! Толкова съжалявам!

— Няма нужда да скърбиш — успокои я качулатата фигура. — Всичките сме за нататък.

— Дори и аз?

— Дори и ти. Ама няма защо да се притесняваш, за тебе няма да е много скоро.

Куентин се обади от другата страна:

— Има ли на тая лодка нещо за ядене?

— Нищо свястно — отвърна качулатата фигура. — Нашето е горчиво.

— На мен пък ми се ще нещо сладко — отвърна Куентин.

— Потрай малко — сряза го Пъс. — Никой не може да яде в лодката на мъртвите, без да си загуби живота. Мисля, че виждам бряг пред нас.

— Ох, добре, де. — На Куентин му се щеше и сега да беше вестоносец на духовете. Голям купон беше.