Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 37 гласа)

Част осма

Глава 1

Тъма над Виена над Европа и най-вече над малката странноприемница, където Аззи — независимо от дребните си отклонения с цел разузнаване и помощ — все още бе твърде зает с набирането на хора за пиесата.

— Какво ново, Аретино?

— Ами, господине, из цяла Венеция вече са плъзнали слухове, че ставало нещо странно и невиждано. Никой не знае какво, ама много се приказва за него. Венецианците не са посветени в тайните на Свръхестественото, макар че със сигурност го заслужаваме — толкова особено място заемаме ние сред световните народи. Гражданите постоянно, и денем, и нощем, се събират на площад Сан Марко, за да обсъждат последното чудо, което са зърнали в небето. Но, господине, вие не сте ме повикали, за да си разправяме клюки, нали?

— Повиках те, драги ми Пиетро, за да се срещнеш непосредствено с някои от моите участници — така ще можеш да им помагаш по-добре, докато си вършат работата за мен. Жалко, че изтърва сър Оливър. Той е прекрасен модел за рицар и мисля, че ще стане наша гордост.

— Хвърлих му един поглед, докато пътувах насам. — Гласът на Аретино комай не преливаше от ентусиазъм. — По доста необичаен начин си подбирате актьорите, господине — вземате първия желаещ и, ще не ще, му стоварвате всичкото това на главата! Е, този ще се справи, иска ли питане. Кой е следващият?

— Ще почакаме, ще видим. Ако не бъркам, по стълбите се чуват нечии тежки стъпки.

— Наистина — съгласи се Аретино. — И по шума им мога да преценя, че принадлежат на човек, чието обществено положение не е особено високо.

— Откъде го знаеш? Как така познаваш отдалеч? Бих желал да науча твоята тайна.

Аретино пусна велемъдра усмивка.

— Забележете — ботушите стържат по пода и това се чува дори през затворената врата и от половин коридор разстояние. Този шум, господине, не може да се обърка с друг — това е шум на нещавена кожа. Тъй като тонът на звука е висок, можем да бъдем сигурни, че ботушите са се втвърдили и че когато единият се търка о другия, все едно се търкат две парчета метал. Никой високопоставен човек не би носил ботуши от подобен материал, следователно те принадлежат на бедняк.

— Давам ти пет дуката, ако си прав.

Шумът от ботушите стихна точно пред вратата. Почука се.

— Влез — извика рижият демон.

Вратата се отвори. Влезе мъж. Вървеше бавно и непрекъснато се озърташе, сякаш не беше сигурен как биха го приели. Беше длъгнест и русоляв, облечен в парцалива риза от домашно тъкано платно и ботуши от волска кожа, които изглеждаха като заварени за краката му.

— Ще ти ги дам по-късно — подхвърли Аззи на Аретино и се обърна към непознатия. — Не ви познавам, господине. От пилигримите ли сте или случайно се натъкнахте на нас сред този мрак?

— Физически аз съм част от тази група — отвърна непознатият, — но в духовен смисъл не принадлежа на тази компания.

— Този приятел умничък ми изглежда — подметна Аззи. — Как се казваш, приятелю, и какво е положението ти в живота?

— Наричат ме Мортън Корнглоу — отвърна младежът. — Професията ми поначало е да тимаря коне, ала ме привлече работата като лакей на сър Оливър, тъй като живея в наследственото му село, а чесането на коне винаги ми се е удавало. И тъй, аз по право мога да твърдя, че съм един от вас, що се отнася до физическото ми тяло — но е прието, че една компания се състои от хора със сходен начин на мислене — и в нея не се включват нито котките и кучетата, помъкнали се след нея, нито пък слугите, които не са нещо повече от животните, макар и вероятно да са малко по-ценни. Трябва веднага да ви попитам, сър — дали ниското ми обществено положение е пречка да участвам във вашата пиеса? Дали във вашето начинание допускате само благородници, или в него може да се включи и обикновен човек с кал под ноктите?

— В Духовния свят — отвърна Аззи — разликите, които хората правят помежду си, нямат никакво значение. Ние възприемаме всички вас като души, които трябва да привлечем — и които носят временно тяло, което скоро ще изоставят. Но стига толкова. Ще станеш ли един от нашите търсачи на светилници, Корнглоу?

— С най-голямо желание, сър демон. Защото, макар че съм човек прост, и аз си имам съкровено желание. И за да се сбъдне то, бих се подложил на някоя и друга неприятност.

— Кажи какво е то!

— Преди вие да се присъедините към нас, ние се отклонихме от своя път, за да посетим имението на Родриго Сфорца. Благородниците бяха поканени на трапеза, а простите хора като мен обядваха в кухнята. През отворената й врата можехме да гледаме какво става в трапезарията и тогава погледът ми се спря върху Кресилда Сфорца, съпругата на самия Родриго. Сър, тя е най-прекрасната жена на този свят, с копринени коси като царевичен цвят, спускащи се гладко над румени бузи, които биха посрамили дори и бузите на ангел. Кръстчето й бе кръшно и тънко, сър, а над него се издуваха…

— Достатъчно — прекъсна го Аззи. — Спести ми останалите си селяндурски комплименти и ми кажи какво точно искаш от дамата.

— Е, че какво да искам — да се омъжи за мен, много ясно!

Аретино се изхили гръмогласно и бързо се престори, че кашля. Дори и Аззи не можа да сдържи усмивката си — толкова нелепо би изглеждал недодяланият, непохватен Корнглоу до която и да е прекрасна благородна дама.

— Е, господине — рече Аззи, — не се боите да се целите нависоко с вашите ухажвания!

— И беднякът може да се стреми към Елена от Троя, ако я възжелае — рече Корнглоу. — И в неговото въображение тя също може да го предпочете пред всички мъже и да го намери за по-желан от възхитителния Парис. В мечтите може да се сбъдне всичко, което човек си пожелае. А не е ли това един вид мечта, Ваша светлост?

— Да, мисля, че си прав — отвърна Аззи. — Е, господине, ако трябва да изпълним желанието ви, ще трябва да ви дадем и благородническа титла, за да не бъде пречка за вашия брак разликата в общественото положение.

— Бих желал — съгласи се Корнглоу.

— Освен това трябва да получим съгласието на госпожа Кресилда — изтъкна Аретино.

— Това го оставете на мен, като му дойде времето — обади се Аззи. — Е, предизвикателството е доста голямо, Корнглоу, но мисля, че ще се справим.

Аретино се намръщи.

— Да, но не забравяйте, че дамата е вече омъжена, господарю. Това също би могло да бъде пречка.

— В Рим си имаме чиновници, които се грижат за тия подробности. — Аззи се обърна към Корнглоу. — Има няколко неща, които трябва да направиш. Готов ли си да се подложиш на малко неприятности?

— Е, ами че да, сър, стига да не се налага да се напрягам много. Човек не трябва да бъде принуждаван да изневерява на собствения си темперамент, ако ще и заради най-страхотния възможен късмет, а пък за моя темперамент е характерен мързелът, толкова изключителен мързел, сър, че ако се разчуеше за него по света, биха ме обявили за осмото чудо.

— Нищо чак толкоз трудно не ти предстои — обеща му Аззи. — Мисля, че можем да ти спестим обичайния бой с мечове, тъй като не си обучен да се биеш с меч.

Аззи бръкна в джоба на жилетката си и измъкна един от вълшебните ключове. Подаде го на Корнглоу. Той взе да го подмята из ръцете си.

— Ще тръгнеш оттук — заобяснява му Аззи — и ключът ще те отведе до една врата. Ще минеш през нея и там ще намериш вълшебен кон. В дисагите му има вълшебен светилник. Качи се на коня и ще намериш своето приключение — а в края му те чака Кресилда с царевичните коси.

— Страхотно! — възкликна Корнглоу. — Прекрасно е, когато късметът ти идва толкова лесно!

— Да — кимна Аззи. — Лекотата, с която се постига това или онова, е едно от най-великите неща на света. Такава е и поуката, която се надявам да внуша на хората, а именно: късметът сам си идва, тъй че защо да се зорим.

— Прекрасна поука! — съгласи се Корнглоу. — Тая история страхотно ми харесва!

Той сграбчи ключа и изтърча навън.

Аззи се усмихна благо.

— Още един щастливец!

— Пак има някой на вратата — обади се Аретино.