Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (35)

Глава 6

Светлината беше достатъчна, за да вижда човек, макар че Оливър не можеше да схване откъде идва тя. Беше равна сивкава светлина, нещо като сумрак, тъжна светлина, почти злокобна светлина. Той не преставаше да върви, а коридорът май нямаше край. Крехки листати клонки се протягаха от стените и от двете му страни и създаваха приятен ефект на селска местност.

Продължи да върви. Подът под краката му се превърна в истинска горска земя. Грейна естествена светлина. Ала не се виждаше много надалеч, защото кичестите клонки стърчаха отвсякъде.

След малко дърветата оредяха и той излезе на поляна, обрасла с треви, в края на поляната имаше малък замък, построен върху нещо като негов собствен остров — обкръжаваше го ров, над който минаваше подвижен мост. Сега мостът беше спуснат.

Той тръгна по него и видя пред себе си врата. Щом я доближи, тя се отвори. Зад нея имаше приятно подредена всекидневна, в камината весело бумтеше огън. Отсам вратата на малка табуретка седеше жена. Тя се изправи и се обърна към него.

— Добре дошъл, рицарю — поздрави го тя. — Казвам се Алуин, пише се с „у“, и те поздравявам с добре дошъл. Съпругът ми е надалеч — убива хора, но гостоприемството на моя дом изисква да те поканя да останеш за вечеря, а после да ти предложа и постеля, и най-подир — закуска утре сутринта.

— Добре ми звучи — прие Оливър. — Онова, което наистина искам да знам обаче, е дали случайно не държиш тук някъде един вълшебен кон за мен?

— Вълшебен кон ли? Какъв на цвят?

— Ами, разбираш ли, точно там е работата, че не знам. Казаха ми, че някъде по пътя ме чакал вълшебен кон, който щял да ме заведе при някакъв златен свещник. А после… Всъщност не ми е много ясно какво точно трябва да става после. Ще ми се да вярвам, че ще бъда господар на голяма рота въоръжени войници. Ти нещо да знаеш за тая работа?

— Не — отвърна Алуин. — Моята роля в нея наистина е съвсем малка.

Тя се усмихна. Черната й коса беше хубава, разрошена, гърдите й — високи и добре закръглени. Оливър я последва.

Преминаха през няколко стаи, всичките — в алено, черно и сребърно, в тях той съзря най-различни доспехи, оръжия и потъмнели портрети на възрастни мъже, които го гледаха на кръв. Във всяка от камините искреше весел огън. Преминаха през цели шест стаи. В седмата го посрещна наредена маса, постлана със сияйна бяла покривка и сребърни прибори.

— Охо, доста прилично, бих казал! — потри ръце сър Оливър. Ястията пред него изглеждаха чудесни — гъши пастет и сладко от цариградско грозде, яйца и хляб със сусамено семе, че и най-различни напитки. Масата беше сервирана за двама — и Оливър се зачуди дали пък тя е единственото нещо, което му бяха приготвили за тази вечер.

— Заповядай, седни — рече Алуин. — Отпусни се.

Едно бяло коте се промъкна през сводестата врата, заподскача и затанцува из стаята. Алуин се засмя весело, наведе се и се заигра с него. Щом го направи, Оливър реши да не губи тази възможност и размени своята чиния с нейната. Двете чинии бяха почти еднакви — единствената разлика беше, че в неговата отстрани имаше две репички, а в нейната — само една. Той бързо премести едната репичка в нейната чиния и прикри размяната. Когато Алуин се изправи, тя сякаш не забеляза нищо.

Ядоха и Алуин наля две чаши бургундско от една голяма бутилка.

Оливър използва момента, когато една дребна хрътка нахлу в стаята, взе да подрипва насам-натам и отвлече вниманието на Алуин, за да грабне чашите и да ги размени. Тя нищичко не забеляза.

Той се поздрави и храбро нападна яденето — това си беше любимият му вид битка. Яде лакомо, пи здраво — храната беше повече от превъзходна. Беше направо фантазия, магия, беше като нищо друго на света. Скоро той безпогрешно усети, че някакъв опиат атакува сетивата му. Светът около него се замъгли и се завъртя.

— Нещо не е наред ли, господин рицарю? — попита Алуин, щом той се свлече на стола.

— Просто за миг ме обзе умора — отвърна Оливър.

— Сменил си чиниите! — взря се Алуин в мърлявия отпечатък от палец върху чинията си — достатъчно доказателство за онова, което той искаше да потули.

— Не съм възнамерявал да те обидя — сънливо измърмори Оливър. — Моят народ спазва такъв един стар обичай. Това нарочно ли го вземаш?

— Разбира се. Ако не си глътна отварата за приспиване, по цяла нощ се мятам насам-натам. Същински ужас! — сподели Алуин.

— Страшно съжалявам, че я изгълтах, да му се не види — промърмориха размекнатите устни на Оливър. Очите му сякаш щяха аха-аха да се търкулнат навътре в главата му и пред него да се разкрие онзи път към сънищата, по който той нямаше никакво желание да тръгва. — Това за колко време минава?

Отговорът й се загуби нейде из връхлетялата връз главата му сънна вълна. Той захвана да се бори с нея, сякаш бе попаднал всред кипяща морска пяна. После се измъкна из пяната и пропадна в тъмна локва, която се плискаше край него — сякаш се бе топнал в топла вана. Напъваше се да задържи главата си над вълните мраморнобяла сапунена пяна, с които го обливаше Морфей. Бореше се със странни мисли, връхлитаха го неясни прозрения. А после, без дори да разбере, се унесе…

И когато се завърна, жената беше изчезнала. И замъкът беше изчезнал. Намираше се на съвсем различно място.