Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни и Робърт Шекли ПРОСТО ШЕМЕТЕН ФАРС

Американска Второ издание

Библиотека „Фантастика и фентъзи“ № 6.

Светлана Комогорова — Кома, превод, 1996

Софка Ташчиева, библиотечно оформление, 1998

Веселин Праматаров, корица, 1999

Редактор Нина Иванова

Коректор Зефира Иванчева

Компютърен дизайн София Делчева

Формат 60×90/16. Печатни коли 14,5. 232 с. Печат „АБАГАР“ ООД — Велико Търново

Издателство „Дамян Яков“, София, 1999

ISBN 954-527-107-8

 

ROGER ZELAZNY & ROBERT SHEKLEY

A FARCE TO BE RECKONED WITH

BANTAM BOOKS, NEW YORK, 1995

Copyright © 1995 by the Amber Corporation and Robert Shekley

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 6

Монголите идеха. Бяха предприети изключителни мерки, за да се предпази Венеция. Дожът свика специална сесия на Съвета и направи някои предложения. Договориха се да прекъснат достъпа по главните мостове, които водеха право към града. После венецианците щяха да нахлуят по околните брегове и да конфискуват всички лодки, в които се побират по десет или повече войници. После щяха да откарат тези лодки в самия град или да ги потопят, ако се окажат твърде тежки.

Проблемите със защитата се усложниха и от сериозния недостиг на провизии. Обикновено потокът с хранителни стоки течеше непрекъснато — всеки ден в пристанищата на Венеция пристигаха кораби от цяла югоизточна Европа и от Близкия изток. Но бурите напоследък бяха подлудили Средиземноморието и морската търговия бе западнала. Градът вече беше минал на тънки дажби, а положението обещаваше да стане и по-лошо.

И друга заплаха бе надвиснала над венецианците — заплахата от масови пожари. Хората се опитваха да поддържат домовете си топли и сухи, но често не внимаваха, докато си палеха печките. Броят на опустошителните пожари в града бе нараснал неимоверно — досега такова нещо никой никога не беше виждал. Неизбежно плъзна и слухът, че вражи агенти ги палят нарочно. На гражданите бе наредено внимателно да следят всеки непознат и през цялото време да са нащрек за присъствието на шпиони сред самите тях.

Дъждът се лееше като непрекъснато бърборене — все едно подгизналите богове на ветровете си приказваха, а хлопащите рамки на прозорците бяха техните езици. Капчиците капеха от первази, от корнизи и въобще от де що има ръб. Вятърът докарваше отнейде още дъжд и дробеше едрите капки на ситно.

Нивото на водата постоянно се покачваше из цяла Венеция. Тя препълни каналите и се разля по площадите и по пиаците. Площад Сан Марко потъна под метър вода, а тя продължаваше да се надига. Не за първи път дъжд и наводнения връхлитаха Венеция, но засега по-лоши времена градът не беше виждал.

Силни североизточни ветрове, понесли арктически мраз, дни наред не спираха да духат и май хич нямаха и намерение да се отказват. Главният предсказвач на времето на републиката подаде оставка от добре платения си наследствен пост — така му бе опротивяло да предсказва все бедствия едно след друго. Хората се молеха на светци, на дяволи, на статуи, на каквото се сетят, надявайки се на избавление. А после — защото само това липсваше — се разчу, че из някои райони на града върлува чума. Чуваше се и че монголските орди били само на един ден път с коне, а не се знаеше колко бързо напредват.

Венецианците бяха изтощени от постоянните тревоги, изплашени от огромните войски, които се насочваха към републиката, и подозрителни дори един спрямо друг. Обичайните церемонии в чест на този или онзи светец бяха временно изоставени, в църквите денонощно се лееха молитви за спасение на града и анатеми срещу монголите. Църковните камбани не спираха да бият. Това на свой ред пръскаше из въздуха дух на отчаяна веселба.

Беше прекрасен сезон, що се отнася до баловете, маскарадите и празненствата. Карнавалът не спираше. Венеция никога не се бе веселила така. Въпреки бурите свещите в домовете на богатите горяха ярко и по всички канали се носеше музика. Хората търчаха по обливаните от дъжда улици, обвити с мантии и с домино на очите, от един купон на друг. Все едно на гордия старинен град не му беше останало нищо друго, освен да се изхвърли за последно.

Не остана незабелязано, че във всичко онова, което ставаше, се долавя нещо необикновено, нещо, което сякаш надхвърля земната логика, нещо, което намирисва на свръхестествени сили. Съдният ден май не беше далеч. Астролозите се ровеха в древни пергаменти и намираха в тях предсказания, че светът скоро ще свърши, тъкмо както го бяха подозирали и, че Четиримата конници от Апокалипсиса скоро ще преминат през пламналото небе, докато последният залез догаря.

Един ден се случи странна случка. Някакъв майстор, изпратен от градските власти да поправя нанесени от бурите повреди, открил дупка в една от дигите край Арсенала. Обаче през нея не минавала никаква вода. През отвора се изливала ослепителна жълта светлина, а от другата страна работникът забелязал силуета на нещо неописуемо. Изглеждало така, сякаш има две сенки. Човекът побягнал и разказал на хората какво е видял.

Група учени пристигна да изучава явлението. Дупката в дигата бе станала по-голяма; яркият жълт цвят беше помръкнал. Сега от дупката струеше ясно, неземно синьо, макар и през него да прозираха буреносни облаци и сивкава земя. Дупката приличаше на отвор, минаващ през всичко — и през земята, и през небето.

Учените с трепет се заеха да я изучават. Тя беше придърпала вътре в себе си малки парченца пръст и пясък от ръба. За експеримент учените подхвърлиха вътре и едно улично куче. То изчезна в мига, когато премина през невидимата равнина, преграждаща нейната повърхност.

Един от учените се произнесе:

— От научна гледна точка тази дупка явно представлява съдрано или прокъсано място в тъканта на съществуванието.

— Как тъй ще се разкъса тъканта на съществуванието? — заяде се друг.

— Това не знаем — отвърна първият. — Ала можем да заключим, че в Духовното царство става нещо изключително, нещо толкова огромно, че оказва влияние и върху нас тук долу, върху нас, които живеем върху материалната плоскост на баналното съществуване. Вече не трябва да се доверяваме дори на реалността — толкоз странен е станал животът.

Дойдоха съобщения и за други дупки в тъканта на реалността. Този феномен бе наречен Антиимаго. Навсякъде възникваха все нови и нови негови прояви — дори във вътрешния параклис на Сан Марко. Там се отвори дупка почти метър широка, която зееше косо надолу и водеше… е, никой не можеше да бъде сигурен точно накъде, без да се поразходи надолу по нея за ден-два.

Един клисар пък разказа следното странно произшествие: някакъв непознат влязъл в църквата. Имало нещо явно нечовешко в него. Нещо в ушите му или пък в странно скосените му очи… Та това същество се завъртяло из църквата, после взело да обикаля около нея, да разглежда околните сгради и да си драска някакви бележки по пергаментов свитък. Когато клисарят го попитал настоятелно какво прави, непознатият рекъл: „Само си записвам някои размери, за да мога да докладвам на другите за положението.“

— Какви други?

— Другите като мен.

— Но защо ти и твоите други се интересувате от нашите сгради?

— Ние сме условни форми на живот — отвърнал непознатият, — аз и другите като мене. Толкова сме нови, че още и име си нямаме. Сега има възможност да поемем нещата — искам да кажа, реалността — и в такъв случай да наследим онова, което ще остане след вас. Та си помислихме, че най-добре ще е да се подготвим, и сега правим проучване.

Докладът за това странно произшествие бе разследван от учени доктори по богословие и накрая те отсъдиха, че това никога не се е случвало. Официално онова, което клисарят бе видял, бе обявено за необяснима халюцинация. Но тази преценка дойде твърде късно — вредата вече бе нанесена, историята се беше разчула сред хората и те й бяха повярвали, и паниката в града се разрасна още повече.