Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 37 гласа)

Глава 2

Майка Джоана седеше в стаята си. Би било твърде слабо да се каже, че е леко уплашена.

Из коридорите се тътреха крака. Тия шумове можеше да са всякакви — естествени или свръхестествени, но Джоана подозираше, че идват от пилигрими, решили да приемат предложението на сър Антонио, които са се запътили към стаята му.

Въпреки свещеническата си професия Джоана познаваше човешкото желание. Съществуваха неща, които тя искаше само за себе си — и тъй като не беше умерен човек, тези желания се разгаряха в нея с далеч не умерен пламък. Беше станала игуменка по-скоро от политически, отколкото от религиозни съображения, и си гледаше работата, както би си я гледала във всяко едно голямо начинание. Нейният метох в Грейвлайнс, със седемдесет и две монахини и множество слуги и хора, които се грижеха за животните, си беше цял един малък град. От самото начало Джоана се чувстваше там страшно добре. Сигурно така си бе устроена. Никога не бе приличала на другите малки момиченца, дето си играят на кукли и си мечтаят за съпруг. Дори като малка най-много обичаше да заповядва на птичките и на кученцата си — „Ти сядай тук, а ти пък там!“ — и да им се кара, докато си играеше с тях на следобеден чай.

Навикът да раздава заповеди не я напусна и когато порасна. Нещата сигурно биха се разбили по по-различен начин, ако беше красива, ала тя беше наследила типичните Мортимърови черти. Лицето й беше като на всички Мортимъровци — белезникаво и сплескано, косата — раздърпана, суха и безжизнена, набитото й тяло — по-подходящо за оране и копане, отколкото за любовните прийоми. Тя искаше да е богата и от нея да се страхуват всички — а служението на Църквата май бе добър начин да постигне точно това. Инак си беше достатъчно набожна, но набожността бе влязла в сблъсък с нейната практичност, а последната й подсказваше, че й се дава възможност да получи веднага онова, което иска, а не да чака цяла вечност, докато папата се сети да я прати в някой по-голям манастир.

Тя мисли, мисли, кръстосва стаята наляво-надясно, записва си желанията и многократно се питаше, кое ли от тях е най-важното. Стряскаше я всеки звук отвън; сякаш всички останали бяха се решили да се възползват от предложението на сър Антонио. Скоро щяха да се съберат седмина и тя пак щеше да остане на сухо. И най-накрая се реши.

Измъкна се на пръсти от стаята си и безшумно тръгна по тъмните коридори на странноприемницата. Изкачи се на втория етаж, като се мръщеше при всяко изскърцване на стълбите. Най-накрая стигна вратата на сър Антонио, събра кураж, вдигна ръка и лекичко потропа.

— Влизай, скъпа. Очаквах те — долетя гласът на Аззи от другата страна.

Имаше много въпроси. На Аззи бързо му досади, но той успя да й вдъхне увереност. Ала когато най-после я попита за съкровеното й желание, тя комай не откликна с голяма готовност. На широкото й, бледо лице се изписаха тъга и неудобство.

— Онова, което искам — продума тя, — е такова, че за него дори не ми се говори. Твърде срамно е. Твърде унизително.

— Е, хайде — успокои я Аззи. — Ако не можеш да си кажеш на своя демон, то на кого тогава?

Джоана аха-аха да каже нещо, но рязко вдигна пръст към Аретино.

— Ами той? Трябва ли и той да слуша?

— Разбира се. Това е нашият поет. Как иначе ще запише нашите приключения, ако не присъства? Да не бъдат записани тези забележителни приключения, наистина е престъпление, и то такова, което би ни осъдило на обширната неосъзнатост на недокументирания живот, в която повечето хора изживяват дните си. Но Аретино ще ни обезсмърти, скъпа моя! Нашият поет ще вземе нашите подвизи — колкото и немощни да изглеждат — и ще ги втъче в безсмъртен стих.

— Е, сър демон, убедихте ме — въздъхна Джоана. — Тогава ще ви призная, че в моите мечти винаги съм била човек, който поправя хорските злини, борец за справедливост, велик при това. Заради туй поети ме ласкаят по всякакъв начин и възпяват в балади моите подвизи. Нещо като Робин Худ в пола — а между подвизите да имам и много време за лов.

— Ще измисля нещо — рече Аззи. — Още сега ще започнем. Вземи този ключ.

Той обясни на майка Джоана какво следва — всичко там за пръстените, вратите, вълшебните светилници, вълшебните коне и тъй нататък, и я прати да си върви по пътя.

— А сега, Аретино — обърна се той към поета, — мисля, че имаме време за едно буре с вино, преди да се появи следващият кандидат. Как върви засега според тебе?

— Честно казано, господине, представа си нямам. Пиесите обикновено се пишат предварително и от самото начало всичко е ясно, в тая ваша драма всичко е мътно и несигурно. Тоя Корнглоу кого представя? Самомнителната Гордост? Буколическия Хумор? Несломимия Кураж? Ами майка Джоана — да я жалиш ли, да я презираш ли? Или и от двете по малко?

— Объркващо е, нали? Но много прилича на самия живот, не си ли съгласен?

— О, няма никакво съмнение. Но как във всичко това да открием необходимите морални постулати?

— Не се притеснявай, Аретино. Каквито и да ги свършат нашите герои, все ще намерим начин то да означава всичко онова, за което открай време си говорим. Драматургът има последната дума — помни го, и затова той е в състояние да заяви, че идеята му е доказана, независимо така ли е, не е ли. Я подай сега оная бутилка насам.