Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (24)

Глава 2

Сър Оливър се облегна назад на седлото и се огледа. Все още се намираха сред открито поле. На мили пред тях се простираха приятно закръглени хълмчета. Отдясно проблясваше бърз поток. Вече виждаше тумбите дървета по края на гората.

Но имаше и нещо друго, нещо, което мърдаше — една червена точка се спускаше по хълмовете явно с намерението да пресече пътя на конвоя на миля по-напред.

Майка Джоана яздеше зад сър Оливър. Дорестият й кон беше доста издръжлив.

— Какво стана? — попита тя. — Защо спряхме?

— Искам да поогледам територията, преди да се впуснем из нея — обади се сър Оливър.

— Какво, за Бога, смятате, че има толкова за гледане?

— Търся знак от разбойниците, за които се разправя, че върлували по тия места.

— Имаме си вече охрана — рече Джоана. — Онези четиримата с арбалетите, дето ни ядат от яденето.

— Не мога да им се доверя изцяло — рече Оливър. — Такива като тях имат склонността да бягат още при първия признак на беда. Искам да видя дали бедата няма първа да се покаже.

— Глупости — възрази Джоана. — В гората, дето е само на няколко метра оттук, може да се крият сто хиляди разбойници и ние изобщо да не ги забележим, преди те да поискат да ги забележим.

— Е, аз да погледна все пак — заинати се Оливър. — Там отпред има някой.

Джоана се взря в пътя. Тъй като беше малко нещо късогледа, мина време, докато различи, че червеното петънце всъщност е човек.

— Този пък откъде се взе? — промърмори тя по-скоро на себе си.

— Не знам — отвърна сър Оливър. — Но идва насам, така че сигурно ще разберем.

Докато конникът приближаваше, продължиха да яздят в мълчание. Конвоят на пилигримите се бе прострял зад тях — двете карети, другите четири коня и дванайсетте мулета, с които пътуваха трийсетте поклонници. Някои се бяха присъединили към тях в Париж — там спряха съвсем за кратко време, за да се запасят с храна. Тъкмо в Париж бяха подбрали и четиримата войници с арбалетите, ветерани от италианските войни. Водеше ги сержант на име Патрик, който бе обявил, че поклонниците могат да наемат него и неговите хора, за да ги охраняват, докато пътуват из кръстосваната надлъж и нашир от разбойници Южна Франция.

Сред пилигримите далеч не цареше пълно разбирателство, в Париж цяла вечер се бяха карали по кой път да тръгнат за Венеция. Някои бяха склонни изобщо да избегнат планините и да минат по лекия път през сърцето на Франция, но англичаните пак се опънаха. Дори и англичаните трябваше да избягват този път.

Повечето пилигрими предпочитаха по-източния път — през Бургундия и после надолу към западния бряг на Рейн, докато стигнат тъмните гори на Лангедок и преминат през тях към Росийон. Тъкмо те надделяха при вземането на решението. Дотук всичко беше минало без инциденти, но продължиха да пътуват под охрана — какво ли не можеше да им се случи в тази проклета страна.

Самотният конник ги приближаваше в тръс. Беше облечен в алена дреха, а по раменете му се спускаше наметало от виненочервен плат, изпъстрен с пурпурни нишки. Обут беше с меки ботуши от кафява кожа, а на главата му се кипреше зелена филцова шапка, над която се ветрееше самотно орлово перо. Той ги пресрещна и спря.

— Добър ви ден! — извика Аззи.

Представи им се като Антонио Креспи, венецианец.

— Аз съм венециански търговец, пътувам из цяла Европа и продавам изящни златни венециански платове, най-вече на търговците от Севера. Позволете ми да ви покажа образци.

Беше се подготвил за това, като се бе сдобил с мостри от един истински венециански търговец — изпратил го бе да си ходи вкъщи без пукнат топ плат, ала пък щастлив, с чувалче червено злато под мишница.

Сър Оливър запита сър Антонио откъде идва, та е изникнал сякаш отникъде. Аззи му обясни, че е минал по пряк път, който съкратил пътуването му с много мили.

— Непрекъснато пътувам между Венеция и Париж и ще е много странно наистина, ако не познавам преките пътища и най-безопасните маршрути.

Аззи пусна възможно най-любезната си усмивка.

— Сър, ако не е твърде дръзко от моя страна да моля, бих желал да се присъединя към вашата компания, в тези земи животът на самотния пътник е в собствените му ръце. Мога да съм ви от полза, като ви предоставя умението си да боравя с меч, ако се наложи, и да ви служа като водач през най-трудната част от пътуването, която тепърва ви предстои. Имам собствени провизии, така че няма да ви натежа.

Оливър погледна Джоана.

— Майко Джоана, вие какво ще кажете?

Тя изгледа Аззи от горе до долу. Суров, критичен поглед. Аззи беше свикнал да го гледат втренчено, случвало му се бе колкото щеш пъти — той спокойно се отпусна назад, облегнал ръка на задницата на коня си. Ако не го вземеха с тях, беше сигурен, че ще измисли някакъв друг план. Изобретателността по въпроса, как да постигнеш своето, беше един от характерните отличителни белези на адските създания.

— Не виждам пречка — рече най-накрая Джоана.

Приближиха до каретите и Оливър представи Аззи и пътниците един на друг. Аззи зае място в началото на колоната — негово по право, защото твърдеше, че познава местността. Известно време сър Оливър язди редом с него.

— Какво се простира в непосредствена близост до нас? — попита той.

— Следващите петдесет — петдесет и няколко мили са покрити с гъсти гори — обясни му Аззи. — Довечера ще ни се наложи да лагеруваме в гората. Към година вече разбойници не са се мяркали насам, тъй че сигурно всичко ще бъде наред. До утре вечерта ще стигнем странноприемницата, която обслужва тази местност. Първокласно място. Държат го едни калугери и може да се похвали с повече от добра кухня.

Тази новина ободри и Оливър, и Джоана. Беше много успокоително да знаеш, че ти предстоят хубава вечеря и топло легло. А и вече си личеше, че Антонио е забавен компаньон. Младият рижав търговец знаеше много истории за живота във Венеция и в двора на дожа. Някои от историите бяха малко нещо странни, а други — ужасно неприлични, но това само ги правеше още по-забавни. Някои пък разказваха за странните навици на демоните и дяволите, за които се твърдеше, че ходели във Венеция много по-често, отколкото на други места.

И тъй се точеше дългият, бавен ден. Слънцето пълзеше по небето и не бързаше да свърши неизменната си обиколка. Бели облачета се носеха като въздушни кораби на път към пристанището на залеза. Свеж ветрец рошеше върхарите на дърветата. Пилигримите се шляеха, все едно бяха тръгнали на разходка, и избираха откъде да минат по обраслия черен горски път. Нямаше закъде да бързат в такъв ден, който пълзеше напред с отмерената скорост на вечността.

Гората беше напълно, неестествено застинала. Не се чуваше нито звук освен дрънченето на сбруите и от време на време — гласът на някой от войниците, подхванал песен. Най-накрая слънцето стигна зенита си и започна сънливо да се плъзга надолу, към обратната страна на небето.

Керванът навлизаше все по-дълбоко в гъстата гора, където зелените сенки на листата изпъстряха ярката дневна светлина. Пилигримите в каретите захванаха да се оклюмват, а онези, които яздеха, дремеха свити над юздите. Една кошута притича пред конете и изчезна сред листака на отсрещната страна на просеката — безшумна експлозия в кафяво, бяло и бежово. Майка Джоана сръчка коня си, но не можа да събере достатъчно енергия, за да се впусне в преследване. Сякаш цялата природа, както и преминаващите през нея хора, беше завладяна от мекото очарование на гората.

Продължиха така, докато почти се мръкна. После Аззи намери една равна полянка, обрасла с висока трева, и обяви, че да спрат и да пренощуват там, би било добра идея, тъй като им предстоял много по-труден и неравен терен. Пилигримите приеха предложението му с най-голямо удоволствие.

Войниците разпрегнаха конете и ги напоиха на близкия поток. Пилигримите се измъкнаха из каретите. Ездачите слязоха от конете си и ги завързаха. Възрастните си намериха или си стъкмиха що-годе удобни места за спане, а децата, начело с Пъс, захванаха да играят на гоненица.

Аззи и сър Оливър се разходиха до края на гората, където един повален дъб бе образувал естествена просека. Събраха клонки и съчки, после Оливър се наведе и защрака с огнивото. Никога не го бе бивало особено да пали огън, но май никой друг не го умееше, а не му се щеше да моли сър Антонио.

Искрите налетяха на сухата прахан, но угаснаха почти веднага. Някакъв вятър, сякаш пратен от самия Дявол, вееше ниско над земята, напук на обичайния ред на нещата. Оливър се опита пак и пак, но подлият ветрец му попиля усилията. Трудно му беше дори да удря с кремъка. Колкото по-упорито се опитваше, толкова по не ставаше. Ветрецът все едно сам си решаваше какво да прави. Когато най-после Оливър успя да запали някакво мижаво огънче, от другата посока изведнъж рязко подухна и огънят угасна.

Той се изправи и взе да ругае, разтривайки схванатите си колене.

— Може би ще ми позволите аз да го запаля? — предложи Аззи.

— Но моля ви — предложи му кремъка Оливър.

Аззи отклони ръката му, потърка с показалеца на дясната си ръка дланта на лявата, а после го насочи към праханта. От пръста му към праханта прескочи малка синя светкавица, застина за момент и угасна. Щом изчезна, пред тях се разгоря весело пламъче. Никакъв вятър не го угаси. Сякаш вятърът си знаеше кой му е господарят.

Сър Оливър се опита да каже нещо, но не можа и зъб да обели.

— Не исках да ви стряскам — рече Аззи. — Просто малък номер, който научих в Ориента.

Той погледна сър Оливър и сър Оливър забеляза, че в зениците му танцуват червени пламъчета.

Аззи се обърна и тръгна с небрежна походка към каретите.