Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 37 гласа)

Част пета

Глава 1

В една бляскава юнска утрин от един завой на черен селски път на юг от Париж, иззад няколко великолепни лески, изскочи карета, а след нея — още четирима ездачи. Впрягът дрънчеше, конските копита тропаха тежко по пътя. Освен тропотът от конските копита и скърцането на каретата не се чуваше нищо друго — само цвърченето на цикадите и силните викове на кочияша: „Дий, Менгеме!“

Каретата беше голяма, боядисана в жълто и червено, а зад кочияша стояха двама лакеи. На двайсетина метра зад нея ги следваше друга карета, а отзад — неколцина конници в лек галоп. Зад тях се точеха дванайсет мулета.

В първата карета имаше шестима пътници. Двама от тях бяха деца — хубавичко момченце на деветдесет години и неговата сестра — дете-жена на четиринайсет, с глава, покрита с буйни къдрици, и оперен израз на миловидното личице. Останалите бяха възрастни хора — наблъскани един в друг, те се бяха наместили все някак, така че да им е най-добре.

Каретата взе да се мята насам-натам. Ако някой от конниците галопираше редом с нея, щеше да забележи, че предното дясно колело прави странни лупинги. Кочияшът усети промяната и задърпа конете. Точно тогава колелото изхвърча и каретата се отпусна върху оста му.

Първият конник — набит мъж с червендалесто лице — спря до прозореца на каретата.

— Привет! Всички ли сте добре там вътре?

— Нищо ни няма, сър — обади се момчето.

Конникът се наведе и надникна през прозорчето. Кимна на възрастните, но очите му се спряха на Пъс.

— Аз съм сър Оливър Денинг от Тюкесбъри — представи й се той.

— Аз съм мис Карлайл — отвърна тя, — а това е брат ми Куентин. И вие ли сте тръгнали на поклонение, сър?

— Да — потвърди мъжът. — Ако слезете всички от каретата, ще накарам моя човек Уат да види какво може да направи с онова колело. — Той кимна към Уат, дребен мургав уелсец.

— Много сме ви задължени, сър — рече Пъс.

— Няма нищо — отвърна сър Оливър. — А ние можем да си направим нещо като пикник, докато Уат оправя колелото. — Разсеяният му поглед не включваше останалите пътници в каретата.

 

 

Сър Оливър бе забелязал Пъс още преди да се случи това с колелото — може би в онзи момент, когато си развърза забрадката. Страхотните й рижи къдрици, очарователното й изражение — всичко това му бе дошло твърде много. Мъжете, дори и най-коравите воини, край Пъс изглупяваха до един.

Те намериха една слънчева полянка сред лещака недалеч от каретата. Сър Оливър разгъна войнишко одеяло, което миришеше на кон. Миризмата никак не бе неприятна. Очевидно беше стар воин — носеше си храна и дори прибори в кожените дисаги.

— Това наистина е много хубаво — рече сър Оливър, след като се бяха настанили, стиснал добре препечено пилешко бутче в ръка. — Колко често съм ял така по време на последните войни в Италия, където имах честта да служа редом със знаменития сър Джон Хокууд…

— В много битки ли сте участвал, сър? — попита Куентин по-скоро от учтивост, отколкото поради някаква друга причина, защото вече бе останал с впечатлението, че сър Оливър е прекарал по-голямата част от въпросните войни край полевата кухня.

— Битки ли? О, да, в доста — рече сър Оливър и заразказва за някакъв въоръжен сблъсък край Пиза, все едно целият свят беше чувал за него. После небрежно намекна за други въоръжени сблъсъци в и около различни италиански градове — той ги наричаше отчаяни боеве. Куентин си имаше причина да се съмнява във всичко това, тъй като си спомняше какво му бе казвал баща му — че войната в Италия се състояла най-вече от войнствени речи пред публика и задкулисни тайни преговори, след които даден град падал или пък сваляли блокадата, зависи до каква уговорка били успели да стигнат. Спомни си, че бе чувал и друго — като се включили и французите, вече не било така: тогава пък войната се състояла предимно от сделки между италианците и Волните роти. Сър Оливър въобще не спомена за французи. Само Колона и Борджиите, и Медичите, и разни такива чужденци. Той разправяше някакви възторжени истории за битки по ранина, в които малки групи воини срещали подобни с мечове и пики. Говореше за среднощни бдения в Южна Италия, където сарацините все още държали властта, разказваше за внезапни отчаяни сблъсъци край малки, оградени със стени градчета, където смъртта можела да ти се изсипе отгоре във вид на вряло масло или разтопено олово.

Сър Оливър беше нисък и набит здравеняк. Приличаше на бичме. Беше на средна възраст, пооплешивял и имаше навика рязко да тръска глава, за да наблегне на онова, което казваше. Когато правеше така, козята му брадичка се клатеше насам-натам. Често подчертаваше най-страховитите си изявления с решително прочистване на гърлото. Пъс, винаги готова за всякакви пакости, бе започнала да го имитира, а Куентин едва сдържаше смеха си.

Най-накрая пристигна Уат и обяви, че е поправил колелото. Сър Оливър каза, че бил много доволен, и прие благодарностите на всички с мъжествена скромност. Продължи с това, че тъй като всички те пътували за Венеция, очаквал да общува продължително с всички тях, като просто приемал, че компанията на един толкова сръчен и толкова изтъкнат воин би била приятна на всекиго. Пъс заяви с най-сериозния си тон, че сър Оливър бил приятен на всекиго далеч не защото услугите му можели да потрябват и по-нататък на компанията, ако вземе, че изхвърчи и някое друго колело. Сър Оливър не намери нищо смешно в това — прие го като нещо, което му се полага от само себе си, и дори не се и почуди защо внезапно — и едновременно — пристъп на кашлица връхлетя Пъс и Куентин, наред с още няколко дами.

 

 

По-късно същия ден към пътниците най-после се присъедини и монахинята, която трябваше да пътува с тях, но не се беше появила на уреченото място. Тя пристигна на кон, а една прислужница я следваше отзад на магаре, със сокол на ръка. Каретата спря. Вътре припряно се разприказваха, после й направиха място.

Майка Джоана беше игуменка на манастира на урсулинките край Грейвлайнс, Англия. Фамилията й беше Мортимър и тя не пропускаше да увери всекиго, че е близка роднина на известните Мортимърови от графство Шропшър. Имаше едро, широко, загоряло от слънцето лице и водеше навсякъде сокола със себе си. Когато спираха, не пропускаше възможността да измъкне птицата, да отпусне каишките и да я прати да си търси плячка, където намери за добре. Когато соколът се връщаше с някоя мишка или съсел, разкъсани и цели в кръв, тя плясваше с ръце и възкликваше: „Добро попадение, госпожо Бързичка“ — така се казваше соколът. Куентин не можеше да понася начина, по който тя говореше на птицата — дърдореше й часове наред със скрибуцащия си глас. Вече едвам се сдържаше да не избухне в кикот. Най-накрая няколко души от компанията надделяха и я накараха да прати сокола отгоре на каретата, при прислужницата. Майка Джоана се нацупи, но после забеляза някакъв елен, мярнал се в края на гората. Опита се да убеди останалите да спрат и да си спретнат един импровизиран лов — само че нямаха кучета, без да броим нечий ситен дребен мопс, дето и срещу плъх беше трудно да го насъскаш.

Компанията биде информирана, че майка Джоана не само била от Мортимъровите, но била и по-голяма сестра на същата оная Констанс, дето се била оженила за маркиз Сен Бо и дето двамата били такава великолепна двойка. Но самата тя не била пожелала да се омъжи — или, както по-късно Пъс прошепна на Куентин, не се намерил кой да я вземе въпреки именията й и прочутото й име — и убедила баща си да я уреди като игуменка на манастир. Била много доволна от този в Грейвлайнс, защото ловът в околностите му не можел да се сравнява с друг, а близката гора също й била на разположение. В добавка на това монахините били от добри семейства и не страдала от липса на умни разговори по време на вечеря.

И тъй измина този дълъг ден.