Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 39 гласа)

Глава 2

Предрешен като търговец, Аззи влезе в близкия град Йорк. Тълпите се стичаха към централния площад и той се остави да го влачат през тесните, виещи се улички. Хората бяха в празнично настроение, но Аззи не знаеше причината.

В средата на площада стърчеше дървена платформа. На нея се играеше някаква пиеса. Аззи реши да погледа. Да се поставят пиеси за народа, беше сравнително ново изобретение. И изведнъж то се бе превърнало в страхотен хит, завладял цяла Европа.

Всичко беше много просто и ясно. Актьорите излизаха на откритата сцена и се преструваха, че са съвсем други хора. Ако никога не си го виждал преди, си е направо вълнуващо. Аззи бе изгледал сума ти пиеси през живота си (а пък той си беше дълъг, дума да няма) — като почнеш още от примитивните „танци на козлите“[1] в древна Елада, та се смяташе за доста сведущ по тия въпроси, в края на краищата не беше пропуснал премиерата на нито една от великите драми на Софокъл. Само че тая постановка в Йорк не беше танц на козлите, за Софокъл пък да не говорим. Това беше реалистична драма — и актьорите си говореха като мъж и жена.

— Е, Ной, какво ново? — обади се Ноевица.

— Жено, току-що получих божествено прозрение.

— Ти на туй новина ли му викаш? — презрително измърмори госпожа Ной. — Че ти нещо друго вършиш ли, драги ми Ной, освен да се разкарваш из пустинята и току да ти щукват разни прозрения? Така ли е, деца?

— Точно тъй си е, мамо — обади се Яфет.

— Тъй, тъй — подкрепи го Хам.

— По-вярно не може и да бъде — заключи Сим.

— Господ, господарят наш, ми говори — продължи Ной. — Заповяда ми да взема кораба, който току-що построих, и да натоваря всички на борда, защото ще прати дъжд, що всичко ще удави.

— Туй пък отде го разбра?

— Чух Гласа Господен.

— Ух, съвсем си се ошашавил с тия твои гласове — измърмори госпожата. — Ако си мислиш, че ще хукна да се качвам на онова смахнато корито с тебе и децата само щото пак си чул някакъв глас, хич не си познал.

— Знам, че ще е малко претъпкано — заобяснява Ной, — особено като натоварим и животните. Но няма защо да се тревожим. Господ ще се погрижи за нас.

— Животни ли? — усъмни се госпожа Ной. — Ти за животни нищо не си казал.

— Тъкмо бях стигнал дотам. Точно това Господ иска от мен. Да спася животните от Потопа, който ще прати.

— За какви животни ми приказваш? Кученца, котенца…?

— Господ иска да вземем с нас не само кученца и котенца — смънка Ной.

— Ами какво друго?

— Ами от всичко живо.

— По колко от всичко живо?

— По чифт от всеки вид животни.

— От всеки вид? Ама от всичките?

— Точно такава му е идеята.

— Искаш да кажеш — и плъхове?

— Да. Два.

— И носорози?

— Абе вярно, че ще ни попритеснят… Но да, и носорози.

— Ами слонове?

— И тях ще сместим някак.

— Ами моржове?

— Много ясно, че и моржове! — ревна Ной. — Господ ми даде съвсем ясни наставления! От всички — по чифт.

Госпожа Ной изгледа мъжа си така, все едно да бе казала на глас: „Горкият Ной, пак се е нарязал тоя дъртак и пак ги бръщолеви някакви.“

Публиката умираше от кеф. В импровизирания театър имаше около стотина души, изтегнали се по пейките. При репликите на госпожа Ной те виеха от възторг и тропаха с крака. Бяха предимно градски бедняци и селяни — такава публика се бе събрала да гледа този миракъл[2], който скоро щеше да стане апокриф — „Ной“.

Аззи седеше в ложа, издигната на специално скеле вдясно от сцената. Тези места бяха предназначени за заможните граждани. Оттук можеше да вижда как се преобличат актьорите, които играеха жените на Ноевите синове. Можеше да се излегне удобно и да не усеща зловонието на немитите народни маси, за които всъщност бяха предназначени тези пиеси с техните непререкаеми морални поуки и предвзети аргументи.

Пиесата продължи. Ной натовари кораба си. Заприиждаха дъждовете. Някакъв дръвник се изкачи на една стълба и заизлива вода по сцената от една тенекия — играеше началото на дъжда, продължил четиридесет дни и четиридесет нощи. Аззи се обърна към добре облечения мъж, седящ зад него в същата ложа:

— Прави, каквото ти нареди Господ, и всичко ще ти е наред! Колко тривиално заключение и как не важи то за всекидневието, в което нещата се подреждат по най-странен начин, без значение какви са причините и последствията им…

— Мъдра мисъл — отвърна човекът. — Но имайте предвид, сър, че тези истории не са измисляни с оглед на това, да показват живота такъв, какъвто е. Те просто сочат как би следвало да се старае човек да се държи при дадени обстоятелства.

— Да, сър, очевидно — съгласи се Аззи. — Но всичко това си е гола пропаганда. Не сте ли желали някога да гледате пиеса, написана с повече въображение, а не подобен буламач от проповеди, навързани една за друга като наденици? Не бихте ли искали да гледате пиеса, чийто сюжет не е окован в престорения детерминизъм на стандартния морал?

— Би прозвучала много свежо, предполагам — съгласи се мъжът. — Но едва ли произведение с подобна философска основа би могло да бъде създадено от поповете, които поначало ги пишат тия работи. Може би бихте искали да кажете още нещо по въпроса, сър, след пиесата — и край едно буренце с бира?

— С огромно удоволствие — прие демонът. — Аз съм Аззи Елвул, по професия джентълмен.

— А аз съм Питър Уестфал — представи се непознатият. — Търговец на зърно. Магазинът ми е до катедралата „Свети Григорий в полята“. Но вижте, актьорите отново започват.

Пиесата не стана по-добра. След като свърши, Аззи придружи Уестфал и няколко негови приятели до „Знакът на шарената крава“ на улица Холбек, край главната улица. Съдържателят донесе буренцата. Ливна се бира. Аззи поръча за всички овнешко с картофи.

Уестфал бе получил известно образование в някакъв бургундски манастир. Той беше едър мъж на средна възраст, червендалест и почти плешив. Жестикулираше обилно и беше склонен към подагра. След като отказа месото, Аззи го заподозря във вегетарианство — един от отличителните белези, по които можеш да разпознаеш еретик-катар[3]. Не че това имаше значение за демона, но той си го отбеляза за всеки случай — можеше и да потрябва. А сега следваше да си поговори с Уестфал и неговата компания за пиесата.

* * *

Когато Аззи се оплака, че на пиесата й липсвала оригиналност, Уестфал забеляза:

— Всъщност, сър, никой и не очаква от нея оригиналност. Това е история с най-поучително внушение.

— На туй ли му викаш поучително внушение? — тросна се Аззи. — „Ти си трай, пък всичко ще се нареди“? Много добре знаеш, че което колело скърца, него смазват — ако не се оплачеш, нищо няма да се промени! В историята за Ной Господ се проявява като тиранин. Трябва някой да Му се възпротиви! Кой казва, че Господ винаги е прав? Не може ли човек сам да преценява? Ако бях драматург, щях да напиша нещо къде-къде по-свястно!

Уестфал реши, че мислите на Аззи са необичайни и провокиращи, и му се прищя да го ступа, но забеляза, че младежът има странното излъчване на човек, свикнал да командва. А се знаеше, че хората от Двора често се предрешват като обикновени джентълмени, за да хващат по-лесно на тясно непредпазливите. И така, Уестфал запази съмненията за себе си и най-накрая използва късния час като извинение, за да се оттегли.

След като компанията си тръгна, Аззи поостана в кръчмата. Не беше сигурен какво да предприеме. Хрумна му да проследи Илит и пак да опита хитрините си за съблазняване, но осъзна, че това няма да е добър ход. Вместо това реши да потегли към континента, както смяташе отначало. Замисли се — дали да не постави своя собствена пиеса? Пиеса, която ще тръгне право срещу тия „морални драми“ с техните блудкави поучения. Неморална драма!

Бележки

[1] Обредни танци, от които се е зародила комедията. — Б.пр.

[2] Средновековна религиозно-поучителна драма, чийто сюжет представя чудеса, извършени от светци. — Б.пр.

[3] Катари — привърженици на еретическо учение, повлияно от богомилството и други източни ереси, широко разпространено в Западна Европа през XI–XIII век. — Б.пр.