Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (37)

37.

Асансьорът нямаше бутони за етажите, а само ключ и въоръжен морски пехотинец, който отговаряше за него. Дарт влезе в кабината; морският пехотинец, който го познаваше много добре, все пак внимателно провери служебната му карта (иначе Дарт щеше да го смъмри свирепо), след което хвана ключа и го завъртя веднъж.

Асансьорът се спускаше сякаш цяла вечност. Д-р Майрън Дарт използва времето, за да обмисли положението.

С приближаването на А-Деня цели райони на Вашингтон бяха евакуирани и отцепени от многобройни военни части. Всеки квадратен сантиметър беше претърсен многократно с кучета, детектори на радиация и ръчно. Междувременно цялата страна бе затаила дъх и гадаеше къде ли ще е Кота нула.

Мнозина се страхуваха, че мащабните мерки в столицата ще принудят терористите да изберат друга мишена. В резултат на това други големи градове, от Ел Ей до Чикаго и Атланта, бяха обхванати от паника, жителите им бягаха, небостъргачите се опразваха. В Чикаго имаше безредици и гражданите се бяха евакуирали почти напълно от районите около Милениум Парк и Сиърс Тауър. Ню Йорк представляваше същинска каша, цели райони бяха напълно изоставени. Индексът на борсите се бе сринал наполовина и Уолстрийт бе прехвърлил по-голямата част от търговската си дейност в Ню Джърси. Масово се отбягваха забележителности и живеещите около тях хора бягаха — от моста Голдън Гейт до Либърти Бел. Дори Гейтуей Арч в Сейнт Луис пораждаше паника. Всичко се беше превърнало в театър на абсурда.

С предположенията и паниката започнаха и неизбежните обвинения за проточилото се разследване. Всички се питаха защо след толкова ранно разкриване на заговора работата внезапно е стигнала до задънена улица. Върху ПЕЯБ се стовари унищожителна вълна от критики, съмнения и медиен шум. Твърдеше се, че организацията е некомпетентна, хаотична, неорганизирана, затънала в бюрокрация.

Дарт трябваше да признае, че критиките са до голяма степен верни. Разследването бе започнало свой живот като някакъв Франкенщайн, lusus naturae^[1], неподвластен на централен контрол. Дарт не беше изненадан. „Всъщност това бе неизбежно“.

Морският пехотинец го изгледа.

— Извинете, сър?

Дарт изведнъж осъзна, че е измърморил думите на глас. Господи, колко уморен беше. Поклати глава.

— Нищо.

Вратата на асансьора се плъзна настрани, разкривайки коридор в синьо и златно. Часовникът на стената показваше единадесет вечерта, но толкова дълбоко под земята и при тези обстоятелства времето от денонощието губеше смисъла си. Щом Дарт излезе, други двама морски пехотинци изникнаха от двете му страни и го поведоха по коридора. Минаха покрай стая, в която хора бяха насядали пред чудовищни компютърни екрани и говореха в микрофоните си; покрай друго помещение с подиум с президентския печат, телевизионни камери и син фон. Последваха заседателни зали, малко кафене, временна казарма. Накрая стигнаха затворена врата с бюро пред нея. Мъжът зад бюрото се усмихна и попита:

— Доктор Дарт?

Дарт кимна.

— Влизайте. Той ви очаква. — Мъжът се пресегна към едно чекмедже и натисна нещо; чу се бръмчене и вратата зад него се отвори.

Дарт прекрачи прага. Президентът на Съединените щати седеше зад огромно бюро без никакви украшения. В двата му края имаше миниатюрни американски флагчета, а между тях редица телефони с ярки цветове, все едно в детска стая. На едната стена имаше няколко монитора, включени на различни канали, но без звук. Началникът на президентския кабинет — прочут с необщителността си — стоеше мълчаливо отстрани. Дарт му кимна и се обърна към мъжа зад бюрото.

— Доктор Дарт — каза президентът.

— Добър вечер, господин президент — отвърна Дарт.

Президентът махна с ръка към двете канапета пред бюрото.

— Моля, седнете. И докладвайте.

Някой тихо затвори вратата отвън. Дарт се настани и прочисти гърлото си. Не носеше нито папки, нито бележки. Всичко бе запечатано в ума му.

— Разполагаме само с четири дни до предполагаемата атака — започна той. — Вашингтон е обезопасен в максимална степен. Всички ресурси, агенции и персонал са мобилизирани. По всички пътища от и към града са разположени армейски пропускателни пунктове. Както ви е известно, разпорежданията на Конвенцията за човешките права са временно отменени, което ни дава възможност да задържаме всеки по почти всякакъв повод. Изграден е център за задържане и обработка на задържаните на Потомак, недалеч от Пентагона.

— А евакуацията на цивилното население?

— Завършена е. Отказалите да напуснат са задържани. Трябваше да оставим регионалните болници отворени, с минимален състав, за онези пациенти, които просто не могат да бъдат преместени. Но тези случаи са малко.

— Какво е положението с разследването?

Дарт се поколеба за момент. Предстоеше гадната част.

— Нищо ново от последния ми доклад. Нямаме почти никакъв напредък по идентифицирането на групата. Не знаем къде се намира ядреното устройство. Не успяхме да определим конкретната мишена — разбира се, освен вече отбелязаните няколко.

— А възможната заплаха за други градове? Възможно ли е терористите да са променили мишената си?

— И в този случай не разполагаме с полезна информация, сър.

Президентът скочи и закрачи напред-назад.

— Лошо. Ами онзи терорист, който е още на свобода? Крю?

— За съжаление Крю продължава да се изплъзва от хората ни. Избяга в планината и сега екипите претърсват огромен пуст район. За щастие там не може да причини никаква вреда — мобилните телефони нямат покритие, няма пътища, няма начин да се свърже с външния свят.

— Да, но той ни трябва! Може да ни даде имена, да посочи мишени! По дяволите, хората ви трябва да го открият!

— Отделили сме много сили за издирването. Ще го намерим, господин президент.

— Кажете ми за самата бомба. Какво още знаем за нея?

— Техническата оперативна група все още не е стигнала до категорично заключение как да тълкува радиационния профил, съотношението на изотопите и отпадъчните продукти. Изглежда, има известни аномалии.

— Обяснете.

— Терористите са имали достъп до инженерни специалисти от най-високо ниво — Крю и Чокър са двама от най-вещите експерти по ядрени оръжия в Лос Аламос. Въпросът е колко добро е било изработването на въпросното оръжие. Самото създаване на отделните части, сглобяването, електрониката — всичко това изисква много висока прецизност. Нито Чокър, нито Крю имат такава подготовка. Някои от Техническата оперативна група са на мнение, че направената от тях бомба вероятно е толкова голяма, че може да се пренася единствено с кола или микробус.

— А вие? Какво е вашето мнение?

— Лично аз смятам, че става въпрос за бомба, която може да се побере в куфар. Мисля, че трябва да приемем, че са разполагали с по-добре подготвени от Чокър и Крю специалисти.

Президентът поклати глава.

— Какво още можете да ми кажете?

— Двете части на заряда са били отделени и добре екранирани след инцидента, тъй като никъде не можем да намерим следа от радиация. Вашингтон е голям град и заема обширна площ. Имаме си работа с пословичната игла в купа сено. Най-добрите ресурси от местните, щатските, федералните и военните органи са мобилизирани, освен това разчитаме много на военните бази около Вашингтон. Градът в буквалния смисъл е залят от сили за сигурност, образуващи огромна мрежа.

— Разбирам — каза президентът и се замисли. — Ами идеята ви, че всички тези мерки могат да накарат терористите да насочат оръжието към по-малко охранявана мишена? Цялата страна е в състояние на паника, при това с всички основания.

— Хората ни обсъдиха въпроса подробно — отвърна Дарт. — Вярно е, че съществуват много други мишени, които могат да се окажат привлекателни. Само че според всички индикации, с които разполагаме, терористите са насочили изцяло вниманието си върху Вашингтон. Експертите ни по психология на джихадизма твърдят, че символичната стойност на атаката е много по-важна от броя на убитите хора. А това означава атака срещу столицата на Америка. Аз самият продължавам да съм убеден, че мишената им си остава Вашингтон. Разбира се, хората ни във всеки по-голям американски град са вдигнати на крак. Мисля обаче, че ще е сериозна, много сериозна грешка да се изтеглят сили от Вашингтон, за да се отговаря на някакъв хипотетичен риск в друг град.

Президентът отново кимна, този път по-бавно.

— Разбрах. Искам обаче хората ви да набележат конкретен списък знакови мишени в други градове и да съставят план за защита на всяка от тях. Американските граждани вече направиха такъв списък с краката си, така че се захващайте за работа. Покажете им, че сме решени да защитаваме всичко. А не само столицата.

— Да, господин президент.

— Мислите ли, че покрай всичко това ще променят датата? — попита президентът.

— Всичко е възможно. В наша полза е фактът, че терористите нямат представа, че сме научили датата. Успяхме да запазим това в тайна от медиите и широката публика.

— И по-добре да си остане тайна — каза президентът. — Има ли още нещо, което трябва да знам?

— Не се сещам, сър. — Дарт хвърли поглед към началника на кабинета, който продължаваше да стои невъзмутимо и неподвижно.

Президентът спря да крачи и погледна Дарт уморено.

— Наясно съм с пороя критики, който се изсипва върху вас и разследването. На мен също не ми се разминава. И в много отношения разследването наистина е огромно и тромаво. Но и двамата с вас знаем, че така трябва да бъде; че Вашингтон работи по този начин и че не можем да променяме правилата по средата на играта. Така че продължавайте в същия дух. И, доктор Дарт, бих искал преди следващата ни среща — всъщност колкото се може по-скоро — да чуя, че сте заловили Гедеон Крю. Струва ми се, че този човек е ключът към изясняването на нещата.

— Да, господин президент.

Като знак, че е свободен, президентът му отправи усмивка — напрегната, изтощена усмивка, в която нямаше и капчица топлина.