Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (41)

41.

Тичаха по металното мостче, което минаваше успоредно на лъча частици.

— Знаеш ли къде отиваме? — извика Алида, като се мъчеше да не изостава.

— Просто тичай.

Изведнъж зад тях отекнаха силни викове. „По дяволите“ — помисли си Гедеон. Беше се надявал да им отнеме повече време да се справят с вратата.

— Спрете или ще стреляме! — викна някой.

Те продължиха напред. Ускорителят бръмчеше от високата енергия. Ако някой куршум пробиеше тръбата…

— Блъфират — каза Гедеон. — Няма да стрелят.

Бум! Куршумът рикошира от тавана над тях. Последваха още два изстрела: Бум! Бум!

— Да бе, няма да стрелят — промърмори Алида и продължи да тича приведена.

Гедеон чуваше тропота на крака зад тях.

Бум! Друг куршум одраска стената и върху тях се посипаха парченца цимент.

Гедеон спря, завъртя се и стреля с бутафорния револвер. Преследвачите им се проснаха по корем.

Двамата пробягаха още двайсетина метра и Гедеон откри онова, което търсеше — стара метална врата в циментовата стена. Беше заключена с месингов катинар.

— Мамка му! — промърмори Алида.

Гедеон се обърна, отново стреля с револвера и преследвачите им отново залегнаха. След това извади истинския колт 45-и калибър, опря дулото в катинара и дръпна спусъка. Катинарът се пръсна. Гедеон блъсна металната врата. Тя изстена, но не се отвори.

Алида застана до него.

— На три.

Блъснаха едновременно и вратата се отвори с шумно скърцане точно когато проехтяха още изстрели. Гедеон и Алида се втурнаха вътре, затръшнаха вратата — и изведнъж се озоваха в непрогледен мрак.

Алида извади запалката и пламъчето й смътно освети разклоняващ се лабиринт. Гедеон хвана ръката й и я помъкна напосоки в първия попаднал му тунел. От движението пламъчето угасна.

Чуха се гласове, последвани от стон на ръждива стомана. Отваряха вратата.

Без да пуска Алида, Гедеон се затича слепешком в мрака. Сигурно бяха изминали няколкостотин метра, когато краката му се оплетоха в нещо и двамата паднаха. Задъхан, той затърси пипнешком и намери ръката й. Чуваше гласове зад тях, изкривени от ехото в тунелите. Преследвачите им не бяха далеч. Дали имаха фенери?

Лъч жълта светлина отговори на въпроса му — но лъчът мина над тях и за миг освети друго разклонение в стената наблизо. Веднага щом светлината отмина, Гедеон дръпна Алида да стане и двамата се мушнаха в нишата.

Алида щракна за момент запалката. Нишата беше дълбока само пет-шест метра, но в края й имаше стара ръждива стълба. Гедеон тръгна пипнешком напред, намери стълбата и започна да се изкачва. Гласовете зад тях бяха възбудени и агресивни, чуваха се все по-силно.

Изкачваха се в мрака. Гедеон видя лъч да осветява нишата, но вече се намираха достатъчно високо, така че отдолу не можеха да ги забележат. Продължиха нагоре колкото се може по-тихо, докато не стигнаха края на стълбата. Ново щракване със запалката показа, че се намират в хоризонтален тунел, пълен със старо ръждясващо оборудване, вероятно останало от Проекта Манхатън.

Гедеон се качи пръв и помогна на Алида, като се питаше колко ли още са радиоактивни предметите около тях.

— Накъде? — прошепна Алида.

— Нямам представа. — Гедеон тръгна по тъмния тунел; надяваше се, че вървят на изток, към каньона Уайт Рок. От шахтата зад тях се чу стържене, последвано от гласове — някой се катереше по стълбата.

Гедеон се препъна в нещо.

— Дай ми запалката.

Тя му я пъхна в ръката. Гедеон щракна и видя по пода на тунела релси. И някаква стара дрезина малко по-нататък.

Оглушителен залп ги накара да се проснат на земята. Ярки лъчи затърсиха в мрака.

— Качвай се на дрезината — викна Гедеон. — Бързо.

Алида се подчини мигновено. Гедеон бутна вагонетката и се затича, за да набере скорост, след което също скочи в нея. Дръжката на дрезината мърдаше със скърцане нагоре-надолу, ръждива и покрита с прах, но все още работеща. Гедеон я хвана и занатиска, за да наберат още скорост. От стените рикошираха куршуми. Вагонетката се носеше със скърцане по релсите… и започна рязко да набира скорост, когато стигнаха наклон.

— Ох, по дяволите — промълви Алида.

Гедеон спря да помпа, но без резултат. Ръчката продължаваше да се движи сама, все по-бързо и по-бързо. Изстрелите и виковете започнаха да заглъхват.

— Това беше наистина лоша идея — каза Алида. Летяха стремглаво в пълен мрак, неизвестно накъде.