Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (19)

19.

Саймън Блейн живееше в голяма къща на по-малко от километър от центъра, на Олд Санта Фе Трейл. Фордайс замина за Албакърки с колата и Гедеон извървя пеша разстоянието от централния площад. Беше великолепен летен ден, не твърде горещ, с яркосиньо небе, само с няколко намръщени облачета около далечните върхове на Сандия. Запита се дали Блейн си е вкъщи. Проклетият град се беше опразнил наполовина.

Оставаха осем дни до А-Деня. Часовникът цъкаше. Въпреки това Гедеон беше радостен, че е в Санта Фе вместо в Ню Йорк, където беше пълна каша. По-голямата част от Финансовия квартал, Уолстрийт и района, където се беше издигал Световният търговски център, бяха опустели — и това неизбежно бе довело до грабежи, пожари и разполагане на части на Националната гвардия. Да не говорим, че бе избухнала политическа буря с истерични атаки срещу президента. Някои гласовити медийни фигури и радиоводещи също се бяха намесили — извличаха лична изгода от положението, като залагаха на чувствата на широката публика. Америка изобщо не се справяше добре с кризата.

Пропъди тези мисли, когато стигна на адреса на Блейн. Къщата беше скрита зад висока два и половина метра кирпичена стена. Виждаха се само върховете на многобройни трепетлики, които шумоляха на лекия ветрец. Портата беше от ковано желязо и яки дъски; Гедеон не успя да намери дори малка пролука, през която да надникне. Погледна домофона до портата, натисна звънеца и зачака.

Нищо.

Натисна отново. Никой ли нямаше? Имаше само един начин да разбере.

Бавно закрачи покрай стената, докато не стигна до ъгъла на имота. Беше свикнал да катери стени и нямаше проблем да подскочи, да се хване за ръба и да се набере по грубия кирпич. Миг по-късно скочи от другата страна и се озова в горичка трепетлики, скрит от къщата. Недалеч изкуствен водопад се изсипваше върху купчина камъни в малко езерце. По-нататък, след равната зелена ливада, имаше ниска просторна кирпичена къща с множество портали, веранди и поне десет комина.

Видя някакво движение зад един прозорец. Значи все пак имаше някой. Подразни се, че не му бяха отговорили на позвъняването. Бръкна в джоба си, опипа служебната карта, която най-сетне му бяха издали (Фордайс му я даде с известна неохота, или поне така му се стори), тръгна покрай стената обратно към портата и натисна бутона да я отвори, за да изглежда, че е влязъл през нея. После излезе на алеята и закрачи към къщата. Позвъни на звънеца.

Последва дълго чакане. Позвъни отново и — най-сетне — чу глухи стъпки в коридора. Вратата се отвори и на прага застана слаба млада жена с дълга вълниста коса, джинси, тясна бяла блуза, каубойски ботуши и свирепа физиономия. Имаше доста необичайната комбинация от тъмнокафяви очи и златна коса.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита тя с ръце на кръста и тръсна глава да отметне косата си назад. — И как влязохте?

Гедеон вече обмисляше кой подход ще е най-добър, но нейното дръзко и предизвикателно поведение реши въпроса. С непринудена усмивка той бръкна в джоба си подчертано бавно, извади служебната карта и имитирайки Фордайс, почти я навря в нейното лично пространство, тоест в лицето й.

— Гедеон Крю, сътрудник на ФБР.

— Разкарайте това нещо!

— Няма да е зле да го разгледате — каза Гедеон, без да престава да се усмихва. — Няма да имате друг шанс.

Тя отвърна със студена усмивка, посегна, но вместо да вземе картата, перна ръката му настрани.

За момент Гедеон се почувства като в небрано лозе. Тя го гледаше предизвикателно, очите й проблясваха, пулсът й можеше да се види на тънката й шия — беше си истинска тигрица. Докато вадеше мобилния си телефон, Гедеон почти изпита съжаление, че трябва да прави това с такава жена. Набра полицията и заговори с диспечера, с когото двамата с Фордайс бяха бъбрили преди (или по-скоро „си изградиха сътрудничество“, ако трябваше да използва жаргона на Фордайс).

— Обажда се Гедеон Крю. Трябва ми подкрепление на Олд Санта Фе Трейл деветстотин и деветдесет. На място съм и съм нападнат от жител на имота.

— Не съм те нападала, чекиджия такъв!

„Що за възпитание!“

— Това, че избутахте ръката ми, отговаря на определението за нападение. — Ухили й се. — Лайното уцели вентилатора. А аз дори още не знам името ви.

Тя го изгледа със свирепите си очи и — след дълъг двубой на погледи — най-сетне се огъна и чертите й се смекчиха. В края на краищата не се оказа толкова костелив орех.

— Наистина ли сте от ФБР? — Погледът й бързо се плъзна по дрехите му — черни джинси, бледолилава риза, кецове. — Определено не приличате на човек от ФБР.

— Казах сътрудник на ФБР. Във връзка с разследването на терористичния инцидент в Ню Йорк. Тук съм на малко приятелско посещение и искам да задам няколко въпроса на господин Саймън Блейн.

— Няма го.

— В такъв случай ще го почакам.

Чу приближаващи се сирени. По дяволите, полицията тук действаше бързо. Видя как погледът й се стрелна в посока на сирените.

— Трябваше да се обадите — каза тя. — Нямате право да нахлувате в частна собственост!

— Не съм нахлул. Стоя на прага и говоря с вас. Имате около пет секунди да решите дали желаете да превърнете това в нещо наистина грозно, или да ми окажете стопроцентово съдействие. Както вече казах, това е приятелско посещение и не е нужно да стигаме дотам, че да го превърнем в обвинение в углавно престъпление.

— Углавно престъпление? — Колите приближаваха портата и сирените виеха все по-силно. — Добре. Добре. Ще сътруднича. Но това е най-чиста проба изнудване. Няма да го забравя.

Първата полицейска кола влетя през отворената порта, следвана от останалите. Гедеон я посрещна пред къщата. Показа картата си и се наведе към страничния прозорец.

— Полицай? Всичко е под контрол — вече имаме пълното съдействие от страна на обитателите на къщата. Бързата ви реакция свърши работа. Много ви благодаря.

На полицаите никак не им се тръгваше (страшно им се искаше да участват в разследването, пък било то и периферно, а и рядко се случваше да ги викат в дома на прочут писател), но Гедеон уверено ги убеди, че става дума за неразбирателство, и след като си заминаха, се обърна с усмивка към младата жена и посочи вратата.

— Е, ще влезем ли?

Тя влезе вътре и се обърна на прага.

— Тук не се влиза с обувки. Събуйте се.

Гедеон свали кецовете. Тя доста демонстративно не събу каубойските си ботуши, по които Гедеон забеляза засъхнали конски фъшкии, и го поведе по персийския килим в антрето към дневната.

Влязоха в просторно помещение с бели кожени дивани, огромна камина и поставени във витрини праисторически съдове на народа мимбре.

Тя седна и го загледа мълчаливо.

Гедеон извади бележник и се настани в креслото срещу нея. Нямаше как да не забележи колко е красива — всъщност беше направо прекрасна. Започна да съжалява, че се беше отнесъл грубо с нея. Въпреки това се опита да се държи строго и респектиращо.

— Името ви, ако обичате?

— Алида Блейн. — Гласът й бе безизразно монотонен. — Трябва ли да се обадя на семейния адвокат?

— Обещахте да сътрудничите — строго й напомни Гедеон. Последва дълго мълчание и той омекна. — Вижте, Алида, само искам да задам няколко прости въпроса.

— Кецовете да не влизат в новата униформа на ФБР? — попита тя насмешливо.

— Аз съм на временно назначение.

— Временно? И с какво се занимавате по принцип? Свирите в рок банда ли?

Може би Фордайс беше прав за облеклото му.

— Физик съм.

Веждите й се повдигнаха. На Гедеон не му харесваше да обръщат разговора към него, така че бързо продължи с въпрос:

— Можете ли да ми кажете каква сте на Саймън Блейн?

— Дъщеря.

— Възраст?

— Двадесет и седем.

— Къде е баща ви?

— На снимки.

— На снимки ли?

— Правят филм по една от книгите му в снимачното ранчо „Кръг Y“ южно от града.

— Кога ще се прибере?

Тя си погледна часовника.

— Всеки момент. Е, за какво става въпрос?

Гедеон се опита да се отпусне и се усмихна насила. Чувстваше се виновен пред нея. Просто не ставаше за ченге.

— Опитваме се да научим повече за Рийд Чокър, замесеното в терористичния заговор лице.

— О, онзи заговор? Еха! Но какво общо има всичко това с нас?

Личеше си как гневът и започва да се превръща в любопитство. Тя скръсти ръце, после отвори чекмеджето на масичката до себе си и извади цигари. Запали и издуха дима.

Гедеон си помисли дали да не си изпроси цигара, но реши, че това няма да отговаря на хладното му поведение. Тя беше наистина прекрасна и той наистина имаше трудности да се държи хладно. Насили се да се върне към темата.

— Смятаме, че баща ви е познавал Рийд Чокър.

— Не ми се вярва. Аз се грижа за графика на баща си. Никога не съм чувала името Чокър, докато не го прочетох във вестника.

— Чокър е имал пълна колекция на книгите на баща ви. И всички са подписани.

— И какво от това?

— Работата е в начина, по който са подписани. „На Рийд, с най-приятелски чувства, Саймън“. Подборът на думите предполага, че вероятно са се познавали.

Алида се облегна назад, изсмя се и избълва дим.

— Ами вие наистина сте тръгнали да търсите под вола теле! Баща ми подписва всичките си книги по този начин. Хиляди книги. Десетки хиляди.

— С малкото си име?

— Спестява му време. Това е причината да използва само малките имена на хората, на които дава автографи. Когато имаш петстотин души на опашка, всеки с няколко книги в ръка, не можеш да се подписваш с име и фамилия. Чокър е работил в Лос Аламос, нали? Така пише във вестниците.

— Точно така.

— Значи не му е било особен проблем да получи автограф от баща ми.

Гедеон усети неприятното чувство на поражението. Фордайс беше прав — това бе задънена улица, а той се беше представил като абсолютен идиот.

— Имате ли доказателство за това? — попита с най-дръзкия тон, който успя да докара.

— Питайте в книжарницата, където дава автографи, те ще го потвърдят. Подписва всичките си книги със „Саймън“ или „Саймън Б.“ и пише или „С най-приятелски чувства“, или „С най-топли пожелания“. За всеки сульо и пульо на опашката. Приятелството няма нищо общо.

— Разбирам.

— С такива идиотии ли се занимавате в това ваше разследване? — попита тя. Цялата й враждебност вече беше изчезнала и се беше сменила с насмешка и презрение. — Не трябва ли да гоните терористи с атомна бомба? Направо ми изкарвате акъла.

— Трябва да проверяваме всяка следа без изключение — отвърна Гедеон и извади снимка на Чокър. — Бихте ли ми казали дали познавате този човек?

Тя погледна снимката, присви очи и се вгледа по-внимателно. Изражението й внезапно се промени.

— Познавам го, разбира се. Идваше на всички срещи, организирани от баща ми в града. Нещо като обожател, непрекъснато му досаждаше, опитваше се да завърже разговор, та ако ще зад него да чакат още сто души. Баща ми се държеше почтено с него, защото това му е работата, а и никога не би се отнесъл грубо със свой читател. — Върна му снимката. — Но със сигурност мога да ви кажа, че баща ми не е приятел с този човек.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

Тя поклати глава.

— Не.

— За какво разговаряха?

— Не се сещам, честно. Вероятно обичайните неща. Защо не питате баща ми?

Сякаш в отговор вратата се отвори и в дневната влезе мъж.

За прочут писател Саймън Блейн беше изненадващо дребен, с бели къдрици и усмихнато личице, гладко като на малко момче, с топчест нос, червени бузи и дружелюбни весели очи. Пристъпи към дъщеря си, тя се изправи (беше по-висока от него), прегърна я и след това се обърна към Гедеон, който също стана.

— Саймън Блейн — представи се писателят, сякаш Гедеон нямаше да се сети. Беше с костюм, възголям за слабата му фигура — ръкавите се люлееха, докато се ръкуваше ентусиазирано с Гедеон. — Кой е новият ти приятел, малка магьоснице?

Гласът му бе необичайно дълбок и завладяващ и в него се долавяха следи от ливърпулски акцент, който го караше да звучи като баритонен Ринго Стар.

— Крю не ми е приятел — побърза да каже Алида и загаси цигарата. — Той е сътрудник на ФБР. Занимава се с онези ядрени терористи в Ню Йорк.

Блейн се облещи. Очите му бяха лешникови, със златни петънца — крайно необичаен цвят.

— Виж ти, виж ти. Колко интересно! — Взе картата на Гедеон, разгледа я и му я върна. — С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Разбира се, че нямам. Моля, седнете.

Всички седнаха. Алида заговори първа:

— Татко, убитият в Ню Йорк ядрен терорист, Рийд Чокър, е събирал твои книги. Идвал е на всичките ти срещи с читатели. Помниш ли го? — Извади нова цигара, чукна я по масата и я запали.

Блейн се намръщи.

— Не бих казал.

Гедеон му подаде снимката и Блейн я разгледа съсредоточено.

— Трябва да го помниш — каза Алида. — Онзи тип, който мъкнеше цели торби книги, идваше на всяка среща, винаги се нареждаше пръв на опашката.

Рунтавите вежди на Блейн подскочиха.

— Да, да, вярно! Мили боже, нима това е бил Рийд Чокър, терористът от Лос Аламос? — Върна снимката на Гедеон. — Мой читател!? — Не изглеждаше особено разочарован.

— За какво разговаряхте с Чокър? — попита Гедеон.

— Трудно е да се каже. Давам автографи всяка година в „Кълектед Уъркс“ в Санта Фе и често идват по четири-петстотин души. Честно казано, лицата им направо се размазват. Най-вече казват колко им харесват книгите ми, кои са любимите им герои, а понякога искат да прочета техен ръкопис или питат как могат да пробият на писателското поприще.

— И често споменават колко е жалко, че татко не е спечелил Нобелова награда за литература — обади се Алида. — В това отношение съм напълно съгласна с тях.

— О, я стига — рече Блейн и махна пренебрежително с ръка. — Имам повече награди, отколкото заслужавам.

— Чокър някога да ви е молил да прочетете нещо негово? Искал е да стане писател.

— Имам въпрос към вас — каза Алида, като го гледаше настойчиво. — Нали бяхте физик, работещ за ФБР?

— Да, но това няма отношение…

— И вие ли работите в Лос Аламос?

Гедеон бе поразен от проницателността й. Не че имаше някакво значение; не беше тайна къде работи.

— Една от причините да ме поканят в разследването — отговори предпазливо, — е, че работехме в един и същи отдел в Лос Аламос.

— Знаех си! — Тя се облегна назад, скръсти ръце и се усмихна тържествуващо.

Гедеон се обърна към Блейн и отново се опита да отклони разговора от себе си.

— Спомняте ли си Рийд Чокър някога да ви е показвал нещо свое?

Блейн се замисли, после поклати глава.

— Не, не ми е давал. А и без това имам твърд принцип да не чета опитите на други хора. Наистина, помня го единствено като страстен млад почитател. Но от известно време не съм го виждал. Май не е идвал на последните ми срещи… нали, малка магьоснице?

— Мисля, че да.

— Да ви е споменавал, че е приел исляма? — попита Гедеон.

Блейн го погледна изненадано.

— Не. Виж, това определено щях да запомня. Не, явно е говорил за обичайните неща. Единственото, което наистина помня за него, е постоянното му присъствие и това, че май винаги се нареждаше пръв на опашката.

— Татко е много мил. Готов е да остави хората да разговарят с него часове наред — обади се Алида. След пристигането на баща й лошото й настроение се беше стопило напълно.

Блейн се разсмя.

— Точно затова винаги вземам Алида с мен. Тя е тежката артилерия — движи опашката, казва ми как се пишат имената. По отношение на изписването на имена съм по-зле и от Шекспир. Да ви призная, наистина не знам какво щях да правя без нея.

— Виждали ли сте Чокър извън срещите в книжарницата?

— Никога. И той определено не е от хората, които бих пуснал в дома си.

В последното изявление Гедеон усети силен полъх на британски снобизъм, който откриваше още една страна на господин Саймън Блейн. Но не можеше да го вини — той също старателно беше избягвал да кани Чокър в апартамента си. Рийд бе от онези лепки, които човек не иска да допуска в живота си.

— Никога ли не е разговарял с вас за писане? Доколкото разбрах, вероятно е писал мемоари. Ако можем да се доберем до тях, това може да се окаже важно за разследването.

— Мемоари? — изненада се Блейн. — Откъде знаете?

— Участвал е в писателски семинар в Санта Круз на тема „Да опишеш живота си“.

— „Да опишеш живота си“ — повтори Блейн и поклати глава. — Не, никога не е споменавал за мемоари.

Гедеон се зачуди какво друго да пита. Не се сещаше. Извади визитките си, даде една на Блейн и след кратко колебание подаде втора на Алида.

— Ако се сетите за още нещо, моля да ми се обадите. С партньора ми специален агент Фордайс ще летим вдругиден за Санта Круз, но винаги можете да ме намерите на мобилния.

Блейн прибра визитката в джоба на ризата си, без да я погледне.

— Ще ви изпратя.

Чак на вратата Гедеон се сети за един последен въпрос.

— Какво в книгите ви се харесваше най-много на Чокър? Може би някакви конкретни герои или сюжети?

Блейн се намръщи.

— Де да можех да си спомня… Всъщност май веднъж спомена, че според него най-силният ми герой е абатът от „Скитник над морето от мъгла“. Това ме озадачи, защото лично аз смятам абата за най-злия герой, който съм създавал. — Замълча за момент. Може пък за човек като него тези две определения да са синоними.