Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (25)

25.

Джамията „Ал Дахаб“ се намираше в края на криволичещ път — тухлена постройка със златен купол на фона на червените скали. Създаваше поразителна картина в червено, златно и синьо, заобиколена от море правителствени коли. Автомобилите и автобусите изпълваха просторния паркинг, други бяха паркирани в двора от двете й страни.

Докато приближаваха, Гедеон чу викове и се обърна. Малка, но гласовита група протестиращи се беше събрала от едната страна зад барикадите, крещеше и размахваше табели с надписи от рода на „Мюсюлмани, вървете си у дома“.

— Виждаш ли ги онези малоумници? — попита Гедеон.

— Нарича се свобода на словото — отвърна Фордайс спокойно.

На паркинга беше организиран мобилен команден център, просторна каравана с куп свързочна техника на покрива. Докато Фордайс се оглеждаше за място за паркиране, Гедеон попита:

— Защо са тук? Защо не са замъкнали всички в града за разпит?

— С цел сплашване — изсумтя Фордайс. — Нагазват в пространството им.

Минаха през няколко пропускателни пункта и металдетектор и накрая влязоха в джамията.

Дълъг широк коридор водеше към великолепното пространство под купола, облепено със сини плочки със сложни абстрактни плетеници. Минаха централната част и продължиха към затворена врата отзад. Наоколо сновяха агенти на ПЕЯБ. Почти не се виждаха мюсюлмани — като че ли всеки присъстващ беше правителствен агент.

След поредната проверка на документите вратата се отвори. Малката скромна стаичка от другата страна беше превърната в помещение за разпити, с маса в средата, няколко стола, висящи от тавана микрофони и камери на триноги в четирите ъгъла.

— Имамът ще дойде всеки момент — каза някакъв с шапка на ПЕЯБ.

Зачакаха прави. След малко вратата се отвори. За голяма изненада на Гедеон имамът бе западняк, със син костюм, вратовръзка и бяла риза. Нямаше брада, тюрбан или роба. Единственото необичайно беше, че ходеше по чорапи. Бе на около шейсет, як набит мъж с черна коса.

Отпусна се уморено на един стол и каза:

— Моля, седнете.

Гедеон хвърли поглед към Фордайс, видя, че агентът не сяда, и реши също да остане прав.

— Стоун Фордайс, ФБР — представи се агентът и показа значката си.

— Гедеон Крю, сътрудник на ФБР.

Имамът не прояви абсолютно никакъв интерес; всъщност изтощението като че ли заличи едва доловимите следи на гняв, които бяха останали по лицето му.

— Господин Юсуф Али? — попита Гедеон.

— Същият — каза имамът, скръсти ръце на гърдите си и погледна някъде покрай тях.

Бяха обсъдили предварително как да проведат срещата. Гедеон щеше да започне пръв и да играе ролята на съчувстващия разпитващ. В един момент Фордайс щеше да се намеси и да бъде груб. Типичната игра на доброто и лошото ченге си оставаше в сила, колкото и да беше изтъркана.

— Бях приятел на Рийд в Лос Аламос — каза Гедеон. — Когато прие исляма, той ми даде някои от книгите си. Направо не повярвах, когато чух какво е направил в Ню Йорк.

Никаква реакция от страна на имама. Продължаваше да гледа през тях.

— Изненадахте ли се, когато научихте?

Най-сетне имамът го погледна.

— Дали съм се изненадал? Бях поразен.

— Били сте негов наставник. Присъствали сте, когато е изрекъл шахада, свидетелството на вярата. Нима казвате, че не сте забелязали у него никакъв признак на растящ радикализъм?

Дълго мълчание.

— Сигурно за стотен път ми задават този въпрос. Наистина ли трябва да отговарям?

Тук се намеси Фордайс:

— Проблем ли имате с отговарянето на точно този въпрос?

Али се обърна да го погледне.

— За стотен път — да, имам. Но въпреки това ще отговоря. Не видях никакъв, абсолютно никакъв признак за радикализъм. Тъкмо обратното, Чокър сякаш не проявяваше интерес към политическия ислям. Беше съсредоточен изцяло върху собствените си отношения с Бог.

— Трудно ми е да го повярвам — заяви Фордайс. — Имаме копия на проповедите ви. В тях има критични коментари към американското правителство, критика на войната в Ирак и други изявления от политическо естество. Имаме и други показания относно антивоенните и антиправителствените ви възгледи.

Али погледна Гедеон.

— Вие подкрепяхте ли войната в Ирак? И подкрепяте ли политиката на правителството?

— Ами…

— Тук ние задаваме въпросите — прекъсна го Фордайс.

— Искам да кажа, че моите възгледи за войната не се различават от възгледите на много други лоялни американци. А аз съм лоялен американец.

— Ами Чокър?

— Явно не е бил. Може би не знаете, агент Фордайс, но не всеки, който е против войната в Ирак, изгаря от желание да взриви Ню Йорк.

Фордайс поклати глава.

Али се наведе напред.

— Агент Фордайс, ще ви кажа нещо ново. Нещо свежо. Нещо, което не съм казвал на другите. Желаете ли да го чуете?

— Да.

— Приех исляма, когато бях на тридесет и пет. Преди това се казвах Джоузеф Карини и бях водопроводчик. Дядо ми дошъл тук от Италия през хиляда деветстотин и трийсета, петнайсетгодишно хлапе с един долар в джоба и парцали на гърба. Пристигнал от Сицилия. Успял сам да си стъпи на краката в тази страна, намерил си работа, трудил се здраво, научил езика, купил си къща в Куинс, оженил се и отгледал децата си в хубав, безопасен работнически квартал. Който за него бил като рай в сравнение с корупцията, бедността и социалната несправедливост в Сицилия. Той обичал тази страна. Баща ми и майка ми изпитваха същото. Успяхме да се преместим от предградията — Норт Арлингтън, Ню Джърси. Родителите ми бяха благодарни за възможностите, които им дава тази страна. Същото се отнася и за мен. Коя друга страна ще приеме петнадесетгодишно хлапе без пукната пара, което дори не знае езика, и ще му даде подобни възможности? И аз се възползвах от същите тези свободи, които ми позволиха да напусна Католическата църква — нещо, което направих поради дълбоко лични причини, — да приема исляма, да се преместя на запад и накрая да стана имам на тази великолепна джамия. Подобно нещо е възможно единствено в Америка. Дори след единайсети септември хората се отнасят с уважение към нас, мюсюлманите. Ние бяхме не по-малко ужасени от всички останали от терористичната атака. Беше ни позволено да изповядваме религията си, без да ни притесняват, в мир, в продължение на много години.

И направи многозначителна пауза. В тишината до тях достигнаха скандиранията и виковете на протестиращите отвън.

— Поне досега — отсече имамът.

— На това му се вика чудесна патриотична история — обади се Фордайс малко заядливо, но Гедеон виждаше, че речта на имама го е лишила донякъде от хъса му.

Останалата част от разговора мина без никакъв резултат. Имамът настояваше, че в джамията няма радикали. Повечето от молещите се били приели исляма наскоро и на практика всички били американски граждани. Информацията за финансирането на джамията и училището била достъпна на всеки, който прояви интерес; всички документи били предадени на ФБР. Всички поддържащи ги благотворителни организации били регистрирани и техните документи също били дадени на властите. Да, като цяло съществувала опозиция срещу войните в Ирак и Афганистан, но в същото време някои от конгрегацията били служили в Персийския залив. Да, изучавали арабски, но в края на краищата той бил езикът на Корана и това не намеквало за някаква тайна подкрепа на конкретни политически виждания или предразсъдъци.

После времето им изтече.