Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (78)

78.

Каза на шофьора на таксито да го остави на Уошингтън Скуеър Парк. Смяташе да извърви пеша последния километър и половина до офисите на ЕИР на Малка западна дванайсета — но преди това искаше да поостане малко в парка и да се наслади на летния ден.

От погребението бяха минали три седмици. Веднага след него Гедеон се бе усамотил в хижата си в планината Хемес и беше изключил мобилния и стационарния телефон, както и компютрите си. И беше прекарал три седмици в лов на риба. На петия ден най-сетне успя да улови чудовищната пъстърва с кука без контра, тъй като възнамеряваше да я пусне. Каква великолепна риба бе само — тлъста, лъскава, с тъмнооранжево оцветяване под хрилете. Определено си заслужаваше да бъде пусната, както правеше по принцип. Странно, но нещо го накара да размисли. Вместо да я освободи, той я отнесе в хижата си, почисти я и си направи изключително семпла truite almondine^[1] с бутилка пулини-монтраше. Без абсолютно никакво чувство за вина. Докато се наслаждаваше съвсем сам на простата храна, се случи нещо странно. Почувства се щастлив. Не само щастлив, но и в мир със себе си. Вгледа се в чувствата си с изненада и любопитство и осъзна, че са свързани по някакъв начин със сигурността на нещата. Със сигурността на диагнозата му и с убеждението, че никога вече няма да види Алида.

Странно, но тази сигурност сякаш го освободи. Вече знаеше какво го очаква и какво не може да има. Това му даваше свободата да последва съвета на доктора — да се съсредоточи върху нещата, които имат значение за него. И да помага на другите. Освобождаването на пъстървата щеше да е чудесен жест, но трябваше да си признае, че изяждането й бе още по-рядко удоволствие. Изяждането й бе важно за него. Насред живота сме мъртви… Мъдра мисъл, отнасяща се както за пъстървите, така и за хората.

През тези три седмици направи и други неща, които бяха важни за него. Едно от тях бе да си уреди безсрочна отпуска по болест от Лос Аламос. И когато кратката му ваканция приключи, когато включи телефоните си и най-сетне прочете съобщенията, намери едно от Глин. Инженерът имаше друга задача, стига Гедеон да бил готов да я приеме — задача „от особена важност“. Гедеон понечи веднага да изтрие съобщението, но спря. Защо пък не? Явно го биваше в тези неща. Ако искаше да помага на другите, може би трябваше да върши точно това.

Дори гневът му към Глин, задето го беше изоставил, вече му бе минал. Гедеон започваше да разбира, че начинът на действие на работодателя му, макар и труден за приемане в напечени моменти, се оказва изключително ефективен. Бяха отказали да му помогнат, защото ясно разбираха, че Гедеон има най-големи шансове да успее, ако бъде оставен да се оправя сам.

И ето го отново в Ню Йорк, готов да започне следващата глава от краткия си живот. Пое дълбоко дъх и се огледа. Беше прекрасен неделен следобед и паркът преливаше от посетители. Той се помота, омагьосан от суматохата: доминикански барабанисти, изпълващи парка с весели ритми; тромави деца на ролери с каски и наколенници — майките им ги наблюдаваха, събрали се в нервна група; двама мъже със скъпи костюми и пури; старо хипи, дрънкащо на китара зад паничка с монети; уличен мим, който вървеше след хората и имитираше походката им за тяхно най-голямо раздразнение; измамник с карти, който размесваше тестето си и се оглеждаше за ченгета; скитник, хъркащ на пейка. Паркът представяше пълен разрез на обществото, от върха до дъното, с цялата му сложност, пъстрота и великолепие. Но в този радостен ден пъстротата беше особено ярка. Ню Йорк изглеждаше много по-различно от последния път, когато бе тук и когато някакъв подпийнал бизнесмен му беше отмъкнал таксито. Ужасът от терористичния удар, който бе оставил града наполовина опразнен, беше отминал и хората сякаш се бяха върнали променени. Изглеждаха по-земни, по-толерантни, повече свързани със сегашния момент, по-щастливи.

Градът се беше променил. Същото се отнасяше и за него. „Всички се нуждаем от напомняне какво е важно в живота“, помисли си Гедеон. На тези хора им беше напомнено. Също като на него.

Всичко бе приключило, страната се бе върнала в обичайния си ритъм. Собствените му тревоги бяха намерили решението си — видеозаписите от АВМИИИБ, лаптопът на Блейн и пълните признания на Дарт от болницата бяха запълнили белите петна и разказаха цялата история. Новак бе арестуван заедно с други съзаклятници от Лос Аламос, министерството на отбраната и разузнавателните служби. Заговорът бе разкрит, Чокър бе реабилитиран като невинна жертва. Глин се беше погрижил истинската роля на Гедеон в цялата драма да остане в дълбока тайна. Това бе жизненоважно за Гедеон. Онова, което щеше да съсипе остатъка от краткия му живот, бе славата, обявяването му за герой и появата на лицето му по първите страници на всички вестници и списания. Ама че кошмар.

А също и Алида. Тя беше изчезнала завинаги. Той все още пазеше спомена за нея дълбоко в себе си — това бе единственото, което можеше да направи.

Направи обиколка около фонтана и спря пред доминиканските барабанисти. Те думкаха барабаните си с огромни усмивки, с блаженство в очите, изпълняваха невъобразимо сложни ритми. Като туптенето на сърцето, помисли си той — първото усещане, с което започваме живота си, умножено хилядократно и превърнато в нещо диво и опияняващо.

Слушаше музиката и изпитваше покой. Истински покой. Чувството бе изумително, още не можеше да свикне с него. Така ли се чувстваха повечето хора всеки ден? Никога не беше подозирал какво е изпускал. Артериовенозната малформация и докторът най-сетне му бяха дали този дар след толкова години безпокойство, страх, мъка, страдание, омраза и жажда за мъст. Огромна, дори неописуема ирония. Малформацията щеше да го убие — но преди това го бе направила свободен.

Погледна си часовника. Щеше да закъснее, но това нямаше значение. Барабаните бяха най-важното в момента. Остана да ги слуша почти час, след което, все още изпитващ покой в сърцето си, продължи на запад по Уейвъри Плейс към Гринуич Авеню и стария месарски квартал.

Офисите на ЕИР изглеждаха пусти както винаги. Пуснаха го, без дори да попитат кой е. Никой не го посрещна да го придружи през просторните лаборатории до асансьора. Кабината заскърца и запълзя нагоре, после вратата се отвори. Гедеон тръгна по коридора към заседателната зала. Вратата й беше затворена; бе тихо като в гробница.

Почука и чу строгия глас на Глин.

— Влез.

Отвори вратата и се озова в претъпкана с хора зала. Внезапно избухнаха аплодисменти и помещението се изпълни с радостни възгласи. Глин беше пред всички. Подкара инвалидната си количка напред, протегна съсухрена ръка и целуна Гедеон по двете бузи, по европейски стил. Гарса го последва с яростно ръкостискане и смазващо потупване по гърба, след което се изредиха останалите — близо стотина души, млади и стари, мъже и жени от всички възможни раси, някои с лабораторни престилки, други с костюми, трети с кимона и сари, както и шепа хора, които приличаха на истински агенти. Всички го гледаха одобрително, стискаха му ръката и го поздравяваха — неустоим и помитащ порой от ентусиазъм и топлота.

След това всички замълчаха и Гедеон се усети, че очакват реч от него. Стоеше смутен и се чудеше какво да направи. Накрая прочисти гърлото си.

— Благодаря — рече той. — Ъ-ъ-ъ, кои всъщност сте вие?

Отвърнаха му със смях.

Глин взе думата.

— Гедеон, всички тези хора са служители на ЕИР, с които не си се срещал досега. Повечето от тях работят зад кулисите и движат малката ни компания. Ти може и да не ги познаваш, но всички те знаят за теб. И всички искаха да присъстват, за да ти кажат „благодаря“.

Избухнаха ръкопляскания.

— Няма думи, нито награда, която бихме могли да ти връчим, за да изразим подобаващо нашата благодарност за онова, което направи. Затова дори няма да се опитвам.

Гедеон беше трогнат. Присъстващите искаха да чуят още от него. Какво можеше да каже? Внезапно се усети, че до такава степен е свикнал с лъжите и въртенето на номера, че почти е забравил как да бъде откровен.

— Просто се радвам, че успях да направя някакво добро в този луд свят. — Той прочисти отново гърлото си.

— Но нямаше да го постигна без партньора си, Стоун Фордайс. Човекът, който пожертва живота си заради мен. Той е героят. Аз изгубих само няколко зъба.

Отново аплодисменти, този път по-сдържани.

— Искам да благодаря и на всички вас. Тепърва ми предстои да разбера какво правите или сте направили, но се радвам да видя лицата ви. Много пъти изпитвах чувството, че съм сам, изоставен от всички. Сега осъзнавам, че това е част от работата, част от вашата система, предполагам, но срещата с вас ми показва, че всъщност не съм бил сам. Предполагам, че сега ЕИР е един вид мой дом. Дори мое семейство.

Кимания, одобрително мърморене.

Настъпи тишина.

— Как мина ваканцията? — попита накрая Глин.

— Изядох пъстървата.

Последваха още аплодисменти и смях. Гедеон вдигна ръка, за да привлече вниманието им.

— През последните няколко дни разбрах нещо. Това е работата, която трябва да върша. Искам да продължа да работя за вас, за ЕИР. Мисля, че мога да свърша някои наистина добри неща. И накрая… — Замълча и се огледа. — Наистина нямам нищо друго в моя живот, което да струва и пукната пара. Имам само вас. Знам, че е тъжно, но така стоят нещата.

Думите му бяха посрещнати отново с мълчание. След малко Глин се усмихна и се обърна към присъстващите.

— Благодаря, че дойдохте.

След това тактично, но явно отпращане помещението се опразни. Глин изчака, докато не останаха само той, Гедеон и Гарса. После направи знак на Гедеон и попита тихо:

— Сигурен ли си, Гедеон? В края на краищата мина през сериозно изпитание. Нямам предвид само физическо, но и емоционално.

Гедеон отдавна беше престанал да се изненадва от способността на Глин да научава всичко за него.

— Никога досега не съм бил толкова сигурен в нещо.

Глин го изгледа дълго и изпитателно. Накрая кимна.

— Отлично. Радвам се, че ще останеш при нас. Точно сега в Ню Йорк е много интересно. Другата седмица ще има специална изложба в библиотеката „Морган“ — ще бъде представена Книгата на Келс^[2], предоставена от ирландското правителство. Чувал си за Книгата на Келс, нали?

— Разбира се.

— Значи ще дойдеш с мен да я видиш? — попита Глин. — Аз съм голям любител на илюстрованите ръкописи. Всеки ден ще показват нова страница. Много е вълнуващо.

Гедеон се поколеба.

— Честно казано, не се интересувам особено от илюстровани ръкописи.

— Ах, надявах се, че ще ми направиш компания — рече Глин. — Направо ще се влюбиш в тази книга. Тя е не само най-голямото национално съкровище на Ирландия, но и най-великолепният ръкопис на света. Досега е напускал Ирландия само веднъж и е тук само за една седмица. Ще бъде много жалко да го пропуснеш. Ще идем в понеделник сутринта.

Гедеон понечи да се разсмее.

— Наистина, пет пари не давам за проклетата Книга на Келс.

— О, ще дадеш.

Гедеон долови острата нотка в гласа му и се сепна.

— Защо?

— Защото следващата ти задача ще е да я откраднеш.