Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (20)

20.

Фордайс влезе в бара на хотела, седна до Гедеон и попита:

— С каква отрова се наливаш?

— Маргарита. С много сол — отвърна Гедеон.

— И за мен същото — каза Фордайс на бармана, обърна се към Гедеон и се ухили широко. — Казах, че отивам да наритам задници — и го направих.

— Разказвай.

Фордайс извади от куфарчето си папка и я плесна на масата.

— Всичко е тук. Имаме разрешително да разпитаме не само имама на джамията, но и да влезем в ранчо Юта Крийк с призовка за сътрудничество и заповед за задържане на Кони Ръст, бившата жена на Чокър.

— Как успя да го постигнеш?

— Обадих се направо в кабинета на Дарт и разговарях с асистента му, някой си Кънингам. Той каза, че ще уреди нещата, и го направи. И само чуй — жената на Чокър още не е била разпитвана. Девствена е, както казваме в Бюрото.

— Защо?

— Типична бюрократична бъркотия. Оригиналната призовка по член осемнайсет била объркана и трябвало да я оправят.

— Как ги накара да се навият?

— Вдигнах им скандал. Голям. Пък и, честно казано, никой не мисли, че си заслужава усилията да търсят жена му. Развели са се много преди той да приеме исляма, не са били в добри отношения, а и тя явно е тъжна картинка. — Фордайс прибра документите. — Ще идем в ранчото утре сутрин. А в два часа сме на чай с имама.

— На чай с имама. Звучи като комедиен сериал на Би Би Си.

Питието на Фордайс пристигна и той го гаврътна със същото удоволствие, с което унищожаваше тройно еспресо.

— Така. Какво знаеш за въпросното ранчо?

— Не кой знае колко — отвърна Гедеон. — Репутацията му е донякъде лоша. Някои казват, че са секта от типа на Клонка Давидова — нали се сещаш, пистолети и заключени порти. Някакъв гуру на име Уилис Локхарт командва парада.

— Досието им е чисто — каза Фордайс. — Проверих. Няма сведения за тормоз на деца, няма многоженство, няма незаконни оръжия, данъците им са платени.

— Лошо — отбеляза Гедеон. — И какъв е планът?

— Влизаме небрежно, без да им изкарваме акъла, показваме любезно разрешителното, вземаме съпругата и се махаме. Трябва да я докараме за разпит в командния център в Санта Фе, но по пътя ще имаме възможност да чуем какво има да каже.

— А ако в ранчото откажат да съдействат?

— Викаме подкрепления.

Гедеон се намръщи.

— Ранчото е навътре в планината. Подкреплението може да закъснее с час, че и повече.

— В такъв случай си тръгваме кротко и се връщаме гадно. Със специалните части.

— Здрасти, Уейко^[1].

Фордайс го погледна раздразнено.

— Занимавам се с това от години, повярвай. Знам какво правя.

— Да, но аз имам друга идея…

Фордайс разпери подигравателно ръце.

— Казвай тогава. Макар че ми дойде до гуша от твоите „идеи“.

— Проблемът е как да влезем там. С разрешително или не, вероятността да ни пуснат е малка. А дори да влезем, как ще намерим жена му? Да не мислиш, че просто ще ни я доведат? Ранчото заема площ хиляди хектари и ще ни трябва съдействието им…

Фордайс прокара длан по грижливо подстриганата си коса.

— Добре, добре. И каква е блестящата ти идея?

— Влизаме нелегално. Като… ами… — Гедеон се замисли за момент. Какви хора биха пуснали в ранчото?

— Като Свидетели на Йехова ли? — изсумтя Фордайс.

Гедеон отпи от маргаритата си.

— Не. Ще отидем с бизнес предложение.

— О? И какво по-точно?

— Ню Мексико наскоро прие закон за употреба на марихуаната за медицински цели.

И почна да обяснява хрумналата му идея. Агентът на ФБР дълго мълча, загледан в кубчетата лед в чашата си, след което вдигна глава.

— Знаеш ли, планът никак не е лош.

Гедеон се подсмихна.

— Ще ми достави удоволствие как си разваляш прическата и най-сетне разкарваш този тъп костюм.

— Ще оставя говоренето на теб. И без това приличаш на наркоман.