Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (18)

18.

Пуебло Сан Илдефонсо се гушеше покрай Рио Гранде в дълга горичка от канадски тополи. Намираше се в полите на планината Хемес, където пътят започваше да се изкачва към Лос Аламос. Гедеон беше гледал тук много индиански танци, най-вече прочутия Танц на бизона и елена — това бе популярно развлечение сред работещите в Националната лаборатория. Днес обаче пуеблото беше пусто — на централния площад и около кирпичените сгради нямаше почти никакви хора.

Докато приближаваха, покрай тях мина претоварен камион, който покри колата им с прах.

„Дори индианците си отиват“ — помисли си Гедеон.

Неколцина увити в мексикански одеяла мъже седяха на дървени столчета в сянката на една кирпичена стена. Поне те не изглеждаха уплашени и пиеха сутрешното си кафе зад редица дървени барабани.

— Чакай — каза Фордайс. — Искам да говоря с тях.

Забави ход и спря под една стара топола.

— За какво?

— Ще ги помоля да ни упътят.

— Но аз знам къде е училището…

Фордайс остави колата на ръчна спирачка и слезе. Раздразненият Гедеон го последва.

— Здравейте — каза Фордайс.

Мъжете ги гледаха с безизразни физиономии. На Гедеон му беше ясно, че са заети с нещо с барабаните, може би се готвеха за танц и прекъсването никак не им се нравеше.

— Днес има ли танци? — попита Фордайс.

Мълчание, след което един отговори:

— Танците са отложени.

— Не забравяй да си го запишеш в бележника — промърмори Гедеон.

Фордайс показа значката си.

— Стоун Фордайс. ФБР. Извинете, че ви прекъсвам.

Думите му бяха посрещнати с мъртвешка тишина. Гедеон се зачуди какво е намислил агентът.

Фордайс прибра значката и им пусна обезоръжаваща дружелюбна усмивка.

— Може би сте чели какво става в Ню Йорк?

— Че кой не е? — последва лаконичният отговор.

— Ние сме следователи по случая.

Това вече предизвика реакция.

— А стига бе — каза един от мъжете. — Какво става? Установихте ли кои са терористите?

Фордайс вдигна ръце.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа нищо. Надявах се обаче, че можете да ми помогнете, ако ви задам един-два въпроса.

— Че как — отвърна мъжът, който явно бе тарторът. Беше дребен и як, със сериозно четвъртито лице и стегната лента на главата. Всички се изправиха.

— Онзи, който умря от радиационно облъчване в Ню Йорк, Рийд Чокър, е дарил книгите си на училището на Сан Илдефонсо. Знаехте ли това?

Изумените им физиономии ясно показваха, че не са знаели.

— Разбрах, че бил почитател на танците.

— Много хора идват от Лос Аламос да гледат танците — каза тарторът. — И много от нашите работят там.

— Така ли? Ваши хора работят там?

— Лос Аламос е най-големият работодател на пуеблото.

— Интересно. Някой да е познавал Чокър?

Мъжете свиха рамене.

— Възможно е. Можем да поразпитаме.

Фордайс извади визитки и почна да им ги раздава.

— Чудесна идея. Поразпитайте. Ако научите, че някой е познавал дори бегло Чокър, обадете се. Става ли? Трябва да има причина да е дарил книгите си на училището и ще е добре да знам каква е тя. Наистина можете много да помогнете на следствието. Съвсем сериозно. А сега ще идем до училището. Натам, нали?

— Направо и после наляво, ще го видите. Може да е празно. Отмениха занятията. Много хора напускат.

— Разбирам. — Фордайс дораздаде визитките, като се ръкуваше с всеки.

— Това си го биваше — отбеляза Гедеон, впечатлен въпреки волята си, когато потеглиха.

Фордайс се ухили.

— Като риболова е. Трябва да знаеш как да замяташ въдицата.

— Само не ми казвай, че и ти си рибар.

— Обожавам да ловя риба. Стига да ми се отвори възможност.

— На муха ли?

— На червей.

— Това не е риболов — презрително заяви Гедеон. — Насмалко да реша, че имаме нещо общо.

Зърна през дърветата слънчевите отблясъци от водите на Рио Гранде и за момент си помисли за потока с пъстървите далеч оттук и преди много години, в доброто старо време. Ловеше риба с баща си и той му обясняваше, че успехът в риболова, както и в живота, зависи от това колко дълго държиш мухата във водата. „Късметът — казваше му — е там, където подготовката и възможността се срещат. Мухата е възможността, подготовката е замятането. А рибата? Тя е късметът“.

Бързо пропъди спомена, както правеше винаги, когато се сещаше за баща си. Беше смущаващо, че дори тук, в това затънтено индианско село, хората се махат. Но пък, от друга страна, те буквално живееха в сянката на Лос Аламос.

Училището се намираше до старите тополи покрай реката. От двете му страни имаше игрище за бейзбол и тенис кортове. Беше делнична сутрин, но училището, както им бе казано, беше почти празно. Навсякъде тегнеше зловеща тишина.

Обадиха се на портиера и след като той ги записа в книгата за посетители, отидоха в малката библиотека, която гледаше към футболното игрище.

Библиотекарката — яка дама с дълги черни плитки и дебели очила — прояви голям интерес, когато Фордайс показа документите си и споменаха колекцията на Чокър. Гедеон отново се изненада с каква готовност се съгласи да им помогне.

— О, да — отвърна тя. — Наистина го познавах. И не мога да повярвам, че е станал терорист. Просто не мога да повярвам. Наистина ли имат бомба? — Очите й се разшириха.

— Нямам право да обсъждам подробности — мило отвърна Фордайс. — Съжалявам.

— И като си помисли човек, че ни е дал книгите си! Да ви кажа, всички са много разтревожени. Разпуснаха училището по-рано в лятна ваканция. Затова няма жива душа тук. Аз самата заминавам утре.

— Помните ли Чокър? — търпеливо я прекъсна Фордайс.

— О, да. Беше някъде преди две години. — Жената бе останала почти без дъх. — Обади се и попита дали се нуждаем от книги и аз казах, че с удоволствие ще ги приемем. Той ги докара още същия следобед. Двеста, може би триста книги. Приятен човек, много приятен! Просто не мога да повярвам…

— Каза ли защо ги дарява? — попита Фордайс.

— Не си спомням. Съжалявам.

— Но защо на пуеблото? Защо не на градската библиотека на Лос Аламос или на някое друго място? Имаше ли приятели тук?

— Не спомена подобно нещо.

— Къде са книгите сега?

Тя посочи лавиците.

— Размесени са. Подредихме ги по автори.

Гедеон се огледа. В библиотеката имаше няколко хиляди книги. Задачата се очертаваше по-трудна, отколкото беше, очаквал.

— Помните ли някои конкретни заглавия? — попита Фордайс, докато си водеше бележки.

Библиотекарката сви рамене.

— Всички бяха с твърди корици, предимно детективски романи и трилъри. Доста от тях бяха първо издание, с посвещение. Явно е бил колекционер. Но това нямаше значение за нас — за нас книгата е за четене. Просто ги подредихме там, където им е мястото.

Докато Фордайс разговаряше с жената, Гедеон започна да разглежда отдела за художествена литература, като избираше напосоки и прелистваше книгите. Не искаше да го казва на Фордайс, но се боеше, че идеята му може да се окаже загуба на време. Освен ако по някаква чиста случайност не попаднеше на някоя книга на Чокър с пъхнат в нея важен лист или с някаква издайническа бележка по полетата. Но това изглеждаше малко вероятно — пък и колекционерите едва ли биха писали по книгите си, особено по онези с автографи.

Вървеше покрай рафтовете, като започна от края на азбуката и продължи към началото, като от време на време вземаше по някоя книга — Стюарт Удс, Джеймс Ролинс… Разлистваше ги напосоки, търсеше бележки, пъхнати листа или пък (мисълта го накара да се усмихне) груби скици на атомни оръжия, но не намираше нищо. Слушаше с половин ухо как Фордайс разпитва библиотекарката любезно, но настоятелно. Бе искрено поразен от компетентността му. Фордайс беше странна комбинация от методична решимост и нетърпимост към правила и ограничения.

Ан Райс, Том Пичирили… Прехвърляше книга след книга с растящо раздразнение.

И изведнъж замря. Беше попаднал на подписана книга — „Трептяща светлина“ на Дейвид Морел, с автограф от автора и посвещение „С най-добри пожелания“.

Нищо съществено. Прелисти страниците, но не откри нищо друго. Върна книгата на мястото й. Малко по-нататък попадна на друга подписана книга, този път на Тес Геритсен, „Градина от кости“. Отново с най-общо посвещение: „На Рийд, с най-добри пожелания“. Ако не друго, Чокър поне бе имал добър вкус.

Фордайс продължаваше да изстисква всяка капка информация от библиотекарката.

Гедеон стигна до буквата Б. „Манастирът в Дъбовата гора“ от Саймън Блейн бе с лично посвещение: „На Рийд, с най-приятелски чувства“. И с подпис „Саймън“.

Спря, преди да я върне на лавицата. Дали Саймън Блейн подписваше всичките си книги просто със „Саймън“? В съседство имаше друг негов роман — „Леденото море“. „На Рийд, с най-добри пожелания, Саймън Б.“

Фордайс се появи до него и промърмори:

— Задънена улица.

— Може би не. — Гедеон му показа двете книги.

Фордайс ги взе и ги прелисти.

— Не разбирам.

— „С най-приятелски чувства“? И подписани само с малко име? Изглежда, Блейн го е познавал.

— Съмнявам се.

Гедеон се замисли за момент, после се обърна към библиотекарката.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Да? — Тя дойде забързано, радостна, че отново й се отваря възможност да поговори.

— Имате доста книги на Саймън Блейн.

— Имаме всичките му книги. Всъщност повечето от тях са от господин Чокър.

— А — обади се Фордайс. — Не ми го казахте.

Тя се усмихна смутено.

— Ами не се сетих.

— Чокър познавал ли е Блейн?

— Не зная — каза библиотекарката. — Нищо чудно. В края на краищата Блейн живее в Санта Фе.

„Бинго“ — помисли Гедеон и изгледа тържествуващо Фордайс.

— Така значи. Познавали са се.

Фордайс се намръщи.

— Човек като Блейн, автор на бестселъри… тук пише, че е носител на Националната награда за литература… едва ли има много общо с компютърджия от Лос Аламос.

— Ще запомня това за цял живот — каза Гедеон, опитвайки се да имитира Гручо Маркс.

Фордайс завъртя очи към тавана.

— Видя ли датата на книгата? Излязла е две години преди Чокър да приеме исляма. А фактът, че е дарил книгите на Блейн заедно с другите, едва ли може да се нарече доказателство за дълбоко приятелство помежду им. Честно казано, не виждам никаква следа тук. — Замълча за момент. — Всъщност започвам да се питам дали цялото това пътуване не е просто губене на безценно време.

Гедеон се престори, че не е чул последната му забележка.

— Заслужава си да посетим Блейн. Просто за всеки случай.

Фордайс поклати глава.

— Загуба на време.

— Не можеш да си сигурен.

Фордайс сложи ръка на рамото му.

— Така е — в нашата работа понякога и от най-налудничавата идея може да изскочи нещо. Нямам намерение да оставям това просто така. Но ще трябва да го направиш сам. Забравяш, че имам среща в Албакърки.

— О, вярно. Трябва ли и аз да присъствам?

— По-добре да те няма. Смятам да сритам някои задници. Искам достъп до дома му, до джамията, до лабораторията, до колегите му… искам да съм сигурен, че сме реални участници в разследването. Това може да промени нещата.

Гедеон се ухили.

— Ами действай тогава.