Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (14)

14.

След цял час попълване на безброй формуляри за служебната кола и командировъчните в оперативния отдел на ФБР в Албакърки най-сетне пътуваха към Санта Фе. От дясната им страна се издигаше грамадната сива дъга на планината Сандия, а от лявата се виждаше Рио Гранде.

Постоянен поток автомобили се движеше в обратната посока.

— От какво бягат? — попита Фордайс.

— Всички тук знаят, че в случай на ядрена война Лос Аламос е сред първостепенните цели.

— Че кой говори за ядрена война?

— Ако терористи взривят атомна бомба във Вашингтон, един дявол знае какви ще са последствията. Всичко е възможно. Ами ако намерим доказателства, че терористите са получили бомбата от Пакистан или Северна Корея? Мислиш ли, че няма да си го върнем? Сещам се за цял куп сценарии, в които можем да видим чудна атомна гъбичка, издигаща се над ей онзи хълм. Който, между другото, е само на трийсет километра от Санта Фе — и вятърът духа от него към града.

— Този път надминаваш дори себе си. — Фордайс поклати глава.

— Тези хора едва ли споделят мнението ти.

— Господи — рече Фордайс. — Изгубихме поне четири часа с онези проклетници от ПЕЯБ. А до А-Ден остават само девет дни.

А-Ден беше денят на атомния взрив.

Известно време пътуваха мълчаливо.

— Мразя бюрократичните гадости — каза най-сетне Фордайс. — Трябва да се поразсея.

Порови в куфарчето си, извади айпод, включи го в панела на колата и избра някаква песен:

— Приятно прекарване с Лорънс Уелк — промърмори Гедеон.

Вместо това от тонколоните гръмна „Епистрофа“.

— Еха! — изуми се Гедеон. — Федерален агент, който слуша Мънк? Не мога да повярвам.

— Какво си мислеше, че слушам — мотивиращи лекции ли? И ти ли си фен на Мънк?

— Най-великият джаз пианист на всички времена.

— Ами Арт Тейтъм?

— Прекалено много ноти и недостатъчно музика, ако разбираш какво искам да кажа.

Фордайс натискаше здраво педала. Когато вдигнаха сто и шейсет, извади буркана от жабката, лепна го на покрива и го включи. Вятърът и свистенето на гумите бяха като остинато на отсечените акорди и мощното арпеджио на Мънк.

Известно време слушаха мълчаливо, после Фордайс заговори отново:

— Разкажи ми за Чокър. Защо е изперкал?

Гедеон се подразни, че пак го мислят за пръв приятел на Чокър.

— Защо мислиш, че е „изперкал“?

— С какво всъщност се занимавахте в Лос Аламос?

Гедеон се облегна и се помъчи да се отпусне. Колата приближи колона по-бавни автомобили. Фордайс мина на бързото платно в последния момент и вятърът нахлу в купето.

— Ами, както вече казах, и двамата бяхме в програмата за управление на запасите — каза Гедеон.

— Какво всъщност е това?

— Засекретено е. Бомбите остаряват, като всичко друго. Проблемът е, че поради мораториума вече не можем да правим ядрени опити. Затова работата ни е да сме сигурни, че са в работно състояние.

— Супер. И какво по-конкретно правеше Чокър?

— Използваше суперкомпютъра на лабораторията, за да моделира ядрени експлозии и да определя как радиоактивното разпадане на различните компоненти на бомбата се отразява на мощността й.

— И това ли е засекретено?

— И то страшно.

Фордайс потърка брадичката си.

— Къде е израснал?

— В Калифорния, ако не се лъжа. Не говореше много за миналото си.

— А що за човек беше? Работа, брак?

— Започна работа в Лос Аламос преди шест години. Защитил докторат в Чикаго. Току-що женен, доведе и жена си. Тя обаче се превърна в проблем. Беше нещо като едновремешните хипита, ню ейдж ти от Юга, мразеше Лос Аламос.

— В смисъл?

— Не криеше, че е против ядреното оръжие, и не одобряваше работата на съпруга си. Падаше си по чашката. На едно служебно парти се напи, почна да ругае военнопромишления комплекс, че били убийци, и да хвърля каквото й падне. На няколко пъти я хванаха да кара пияна и й взеха книжката. Чокър правеше всичко по силите си да спаси брака им, но накрая тя го напусна и отиде в Таос с някакъв тип. Влезли в някаква ню ейдж комуна.

— Каква по-точно?

— Антиправителствени радикали, доколкото знам. Сами се издържат, извън системата са, отглеждат си домати и трева. Леви, но от шантавите. Нали се сещаш, от онези, дето се разхождат въоръжени и четат Айн Ранд.

— Има ли такива?

— На Запад — тук — има. Носеха се слухове, че му взела кредитните карти, опразнила банковата им сметка и с парите подпомагала комуната. Преди две години Чокър изгуби дома си и му запорираха сметките. Това вече беше истински проблем в работата поради достъпа му до строго секретна информация. Държавните служители трябва да държат финансите си в ред, нали така? С две думи: достъпът му беше ограничен. Прехвърлиха го на друго място с по-малко отговорности.

— И той как го прие?

— Лошо. Нямаше самочувствие, лесно се влияеше, всъщност не знаеше какво иска. В известен смисъл ми се лепна. Искаше да сме приятели. Опитвах се да го държа на дистанция, но не беше лесно. Обядвахме заедно няколко пъти и от време на време идваше след работа да пийнем с колеги.

Фордайс вече беше вдигнал сто и деветдесет. Колата се тресеше, ревът на двигателя и вятърът заглушаваха музиката.

— Хоби? Интереси?

— Все разправяше, че иска да стане писател. Друго не се сещам.

— Писал ли е нещо?

— Доколкото ми е известно, не.

— Религиозни възгледи? Тоест, преди да приеме исляма?

— Не знам дали е бил вярващ.

— А защо е приел исляма?

— Виж, това го знам. Взел моторница под наем и отишъл на езерото Абикю, северно от Лос Аламос. Останах с впечатлението, че е бил в депресия и е замислял да се самоубие. Както и да е, паднал или скочил от лодката. На няколко пъти потъвал. И точно преди да потъне за последно, усетил как нечии силни ръце го издърпали и чул в главата си глас, който му казал: „В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния“. Мисля, че това бяха думите.

— Ако не се лъжа, това е първият стих от Корана.

— Успял да се качи в лодката, която според думите му най-неочаквано се върнала при него, сякаш бутана от невидим вятър. Твърди, че било истинско чудо. Докато се връщал, минал покрай джамията „Ал Дахаб“, тя е на няколко километра от езерото. Било петък и тъкмо имало молитва. Спрял съвсем импулсивно, слязъл от колата, влязъл в джамията и мюсюлманите го посрещнали много топло. Получил просветление.

— Ама че история.

Гедеон кимна.

— Раздаде всичко, което имаше, и започна да живее като аскет. Молеше се по пет пъти на ден. Но не парадираше с това.

— Раздал е всичко?

— Скъпи дрехи, книги, алкохол, стереоуредбата си, компактдискове.

— Имаше ли някакви други промени?

— Приемането на исляма като че ли му се отрази добре. Стана много по-подреден човек. Работеше по-добре, стана по-съсредоточен, не изпадаше в депресии. За мен беше истинско облекчение, защото престана да се мъкне подире ми. Сякаш наистина беше намерил някакъв смисъл в живота си.

— Правил ли е опити да обърне и теб в исляма?

— Никога.

— Някакви проблеми с достъпа му до секретни материали след като е станал мюсюлманин?

— Не. Религиозните вярвания не би трябвало да имат нищо общо с достъпа. Продължи да работи както преди. Пък и вече беше изгубил пълния си достъп.

— Някакви признаци за радикализъм?

— Чокър беше аполитичен, доколкото мога да преценя. Не съм го чувал да говори за потисничество, нямаше тиради против войните в Ирак и Афганистан. Отбягваше спорните теми.

— Типично. Не привличай вниманието на другите към собствените си възгледи.

Гедеон сви рамене.

— Щом казваш.

— Ами изчезването му?

— Стана абсолютно неочаквано. Просто изчезна. Никой не знаеше къде се е дянал.

— Някакви промени преди да изчезне?

— Аз поне не забелязах.

— Определено отговаря на модела — промърмори Фордайс и поклати глава. — Направо като по учебник.

Изкачиха възвишението Ла Бахада и пред тях се ширна град Санта Фе, сгушен в подножието на Сангре де Кристо.

— Това ли е? — Фордайс присви очи. — Мислех, че е по-голям.

— Вече е прекалено голям — рече Гедеон. — Е, каква е следващата стъпка?

— Тройно еспресо. Вряло.

Гедеон потрепери. Не беше фен на кафето, но това явно не се отнасяше за Фордайс.

— Ако продължаваш да се наливаш с тази гадост, ще ти трябва катетър и торбичка за урината.

— Не, просто ще ти опикавам краката — отвърна Фордайс.