Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (55)

55.

Гедеон се върна в ранчото към два след полунощ. Алида още беше будна, чакаше го на голямото канапе пред камината в дневната. Русата й коса се беше разпиляла по кожената тапицерия.

Щом той влезе, тя скочи и го прегърна.

— Толкова се тревожех за теб! Господи, изглеждаш съсипан.

Гедеон наистина се чувстваше съсипан.

Тя го поведе към канапето.

— Нещо за пиене?

Той кимна.

Тя го целуна нежно, отиде до бара и започна да приготвя мартини. Гедеон я гледаше как сипва джин и вермут в шейкъра, добавя лед и разклаща енергично сместа — и се чудеше как ще се оправя с това. Тя изглеждаше така щастлива, така прекрасна. Направо сияеше.

— Какво стана? — попита тя, докато изстискваше лимон в две чаши. — Намери ли Уилис?

— Не… Нямаше го — излъга Гедеон. Чувстваше се ужасно, отвратително. Трябваше да играе пред Алида. Трябваше да я заблуждава, да се преструва, да лъже… Споменът за вълшебната нощ в пещерата го караше да се чувства още по-зле.

— Още ли мислиш, че е Уилис?

Гедеон кимна, после попита:

— Баща ти легна ли си?

— Не. Тръгна за Санта Фе. Утре щял да лети рано. — Подаде му едната чаша. Мартинито беше точно както Гедеон го харесваше — сухо, добре разбъркано, с малки парченца лед.

Алида седна и се сгуши в него.

— Толкова се радвам, че се върна. Знаеш ли, мислех си… За нас.

Той отпи отново.

— Значи баща ти заминава? Къде?

— За Мериленд, доколкото разбрах. — Устните й докоснаха шията му. — Трудно ми е да съм с всичкия си, като си до мен. В пещерата… не ми излиза от главата. Може моментът да не е подходящ за разговори, но си мислех, че…

— Да — каза Гедеон и отново потърси спасение в питието. — Какво ще прави в Мериленд?

— Мисля, че ще проучва нещо. За следващия си роман. — Устните й отново докоснаха шията му. — Какво ти е?

— Нищо. Просто съм уморен. И съм ужасно мръсен, особено с този въглен по лицето.

— Харесва ми. Секси е.

— Знаеш ли за какво ще се разказва в романа?

— Май е нещо свързано с вируси.

— Баща ти изнася ли лекции на литературни семинари?

— Разбира се. Много му харесва. Не искаш ли да поговорим за нещо друго? За нас?

Гедеон преглътна.

— След малко. Чух за един семинар в Санта Круз. „Да опишеш живота си“.

— Баща ми преподава на него всяка година. Обожава Санта Круз.

Наложи се Гедеон пак да скрие изражението си с продължително отпиване от чашата. Вече започваше да усеща въздействието на алкохола.

— Значи му харесва да преподава?

— Страшно обича да преподава. Мисля, че го намира за утешително след разочарованието му за Нобеловата награда.

— И преди спомена за нея. Какво всъщност е станало?

— На няколко пъти влезе в списъка на кандидатите, но не я получи. А после научи по каналите защо не са му я дали — заради политика.

— Политика ли? В смисъл?

— Навремето е бил британски гражданин. И когато бил млад, работил в МИ-6. Това е британската разузнавателна служба. Нещо като ЦРУ.

— Знам какво е. — Гедеон беше потресен. — Нямах представа.

— Той никога не говори за това, дори с мен. Както и да е, аз самата не съм абсолютно сигурна за наградата. Просто така се говори. Нобеловият комитет отказал наградата на Греъм Грийн поради същите причини — защото бил работил за британското разузнаване. Проклетите шведи не харесват идеята писател да е бил замесен в шпионаж и контраразузнаване. Джон льо Каре също не я е получил!

— И баща ти се е разстроил?

— Не го признава, но знам, че се е разстроил. Все пак просто е изпълнявал патриотичния си дълг към родината си. Всичко е адски гадно. И унизително. — Говореше с леко повишен тон. — Виж само всички велики писатели, останали без Нобелова награда — Джеймс Джойс, Владимир Набоков, Ивлин Уо, Филип Рот. Списъкът е безкраен. А вместо тях на кого я дават? На драскачи като Дарио Фо и оня швед Йонсон! — Алида изпръхтя възмутено.

Гедеон беше така поразен от внезапното й разпалване, че за момент забрави чувството си за вина от цялото това представление.

— А… искам да кажа, не се ли тревожиш, че баща ти тъкмо сега заминава за Мериленд? Така де, това е много близо до Вашингтон.

— Изобщо няма да се доближава до зоната на евакуиране. Както и да е, писна ми да говорим за баща ми. Искам да поговорим за нас. Моля те.

Хвана го за рамото и го погледна. Очите й блестяха. От сълзи? Със сигурност от любов. И самият Гедеон чувстваше тази непоносима тръпка в собственото си сърце.

— Аз просто… — заекна той. — Просто съм загрижен за баща ти предвид ситуацията с терористите. Бих искал да знам къде в Мериленд отива.

Тя го изгледа малко нетърпеливо.

— Не си спомням. В някаква военна база. Форт Детрик, ако не се лъжа. Защо е толкова важно?

Гедеон знаеше, че Форт Детрик е само на хвърлей от Вашингтон. Може би Саймън Блейн смяташе да мобилизира хората си там за последния напън? Но защо точно военните? Определено не беше случайност, че Блейн пътува на изток до някаква база само тридесет часа преди А-Деня. Зави му се свят от възможните варианти.

— Баща ти сигурно познава много хора от разузнавателната общност.

— Така е. Когато е бил в британското разузнаване, май е работил и в сътрудничество с ЦРУ. Веднъж видях грамота, която е получил от тях. Засекретена. Това беше единственият път, когато забрави сейфа си отключен.

— И излита утре сутринта?

Тя постави длан върху ръката му и нетърпението й пролича отново.

— По-скоро днес сутринта, защото минава два след полунощ. Гедеон, какъв е този интерес към баща ми? Искам да поговорим за нас, за нашата връзка, за нашето бъдеще. Знам, че е внезапно, знам, че момчетата не обичат да бъдат сгащвани по такъв начин, но, по дяволите, ти изпитваш същото като мен, сигурна съм. И ти най-добре знаеш, че може да нямаме много време.

— Извинявай, нямах намерение да отбягвам темата. — Опита се да прикрие неудържимия си интерес, като заговори с леко обвинителен тон. — Просто смятах, че баща ти ще ни помогне. А той избяга.

— Той вече ни помогна! И никъде не е избягал. Виж, тук сме в безопасност, можем да използваме ранчото като база и да открием кой те е натопил. Трябва само да открием онзи Уилис. Изглежда логично той и шантавият му култ да са зад всичко това. Ще го пипнат, преследването ще приключи и името ти ще бъде изчистено.

Гедеон кимна. Отново се чувстваше ужасно.

— Да. Сигурен съм, че ще стане точно така. — Изгълта остатъка от питието си.

— Гедеон, готов ли си да поговорим? Или просто се опитваш да отлагаш с всички тези въпроси за баща ми? Не искам да ти се натрапвам.

Той кимна тъпо и се опита да се усмихне. Вече мечтаеше за второ питие.

— Разбира се.

— Хич не ми се иска да повдигам болезнената тема, но… Е, знаеш, че съм пряма. Казвам каквото мисля, дори и да звучи лошо. Надявам се, че вече ме познаваш достатъчно.

— Така е — изграчи той.

Тя се притисна към него.

— Знам, че може би си неизлечимо болен. Това не ме плаши. Готова съм да се обвържа с теб. За това си мислех. Това исках да ти кажа. Не съм изпитвала подобни чувства към момче… ами, никога досега.

Гедеон не можеше да я погледне.

Тя стисна ръцете му.

— Животът е кратък. Дори това да е вярно и да ти остава само година — какво пък, нека я направим страхотна година. Заедно. Ти и аз. Искаш ли? Ще съберем в една година любов за цял живот.