Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (32)

32.

Гедеон зяпна първо пистолета, после Фордайс. Огледа се и видя, че сините костюми са заели позиции с извадени оръжия и блокират пътищата му за бягство. Не беше шега.

— Мен? — невярващо попита Гедеон. — Какво съм направил?

— Просто се обърни и сложи ръце на тила си.

Гедеон се подчини. Фасът още димеше в устата му. Фордайс започна да го претърсва, извади портфейла му, джобното ножче и мобилния му телефон.

— Голям артист си — каза Фордайс. — Майстор в манипулирането. Ти и приятелят ти Чокър.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Чудесно се преструваше, че не го харесваш — а се оказва, че сте първи приятели и си бил с него от самото начало.

— Казах ти, не можех да го понасям това копеле…

— Да бе. Всички онези неща в компютъра ти… чиста проба шибани джихадистки любовни писма.

Мислите на Гедеон препускаха бясно. Пълната каша се бе превърнала в същинска оргия на некомпетентността. Направо да не повярваш.

— Наистина ме подведе — рече Фордайс. Гласът му беше горчив, като на човек, когото са предали. — С тази разходка до хижата ти. Вечерята и мъжкото приятелство. И онази сълзлива история за болестта ти. Ама че лъжец! Цялото пътуване на запад си беше чиста проба гонене на вятъра. Трябваше да се сетя още от първия ден.

Яростен гняв обхвана Гедеон. Не беше молил за това назначение. Бяха му го натресли насила. Вече беше изгубил една безценна седмица от живота си. А сега и това. Сигурно щеше да прекара остатъка от малкото си дни в разправии за глупости — може би дори от затворническа килия.

„Майната им. Какво имам да губя?“

Фордайс приключи с претърсването. Хвана за китката вдигнатата ръка на Гедеон, изви я назад и сложи белезниците. Посегна да хване другата му китка.

— Чакай. Цигарата. — Гедеон извади димящия фас от устата си и го метна в гръмчето до Фордайс.

То изтрещя като оръдие, ударната вълна събори и двамата на земята, а във въздуха се вдигна огромен облак театрален дим.

Гедеон с мъка се изправи. Ушите му пищяха, пешовете на ризата му се бяха подпалили. Димът го обгръщаше, виеше се около него на полудели талази. Разнесоха се викове и крясъци.

Той побягна. Излезе от димната завеса и видя Алида — беше яхнала коня си и се взираше в него. Сините костюми бяха тръгнали напред — с насочени към него оръжия.

Разнесе се втора силна експлозия, последвана от канонада гърмежи.

Имаше само един шанс — съвсем нищожен шанс. Спринтира и скочи на коня зад Алида.

— Тръгвай! — викна й и смуши коня с пети.

— Какво по дя… — Тя дръпна поводите.

Гедеон обаче гореше, а уплашеният от гърмежите кон нямаше намерение да стои на едно място — изпръхтя от ужас и се понесе в галоп към църквата.

За миг Гедеон зърна Саймън Блейн на прага на офиса на шерифа, замръзнал като статуя, вперил изумен поглед в тях. После Гедеон започна да гаси горящата си риза и да я смъква, а Алида крещеше: „Махай се от коня ми!“ и се мъчеше да овладее обезумялото животно. Отзад се чу нов оглушителен рев, последван от гърмежи и викове; сините костюми тичаха насам-натам, някои се втурнаха към колите, други се опитваха да ги преследват тичешком. Цялото бутафорно градче отиваше по дяволите. Всички се спасяваха кой където види.

Алида замахна назад с юмрук и се опита да го изблъска, улучи го в гърдите и едва не го събори.

— Алида, чакай… — започна той.

— Махай се от коня ми!

Две коли се понесоха след тях по разпадащата се главна улица, като разпръскваха каубои и оператори и подплашваха още коне. Нямаше начин да избягат.

Завиха в галоп покрай църквата, като едва не се сблъскаха с огромния мях за газ. Гедеон моментално се възползва от възможността, запрати горящата си риза върху него, вкопчи се в седлото и изкрещя:

— Дръж се! — И се вкопчи в седлото.

Почти незабавно се чу могъщо у-у-уф и ги връхлетя гореща вълна, а църквата бе погълната от гигантска огнена топка. Пламъкът ги лизна и опърли косите им. Обхванатият от сляпа паника кон препусна още по-бързо. Експлозията задейства останалите експлозиви и зад тях избухна същинска Трета световна война — ужасни ревове, трясъци, бумтежи, гърмежи, огнени ракети в небето. Гедеон се озърна за миг и видя как цялото градче изчезва в пламъци, огнени кълбета се издигнаха в утринното небе, сградите се разлетяха на трески, фойерверки и ракети се понесоха нагоре, хора и коне падаха, земята се тресеше.

Алида извади един от револверите си и започна да го налага като със сопа. Удари го по слепоочието и Гедеон видя звезди посред бял ден. Тя се опита да замахне отново, но той сграбчи китката й и рязко я изви. Револверът отлетя нанякъде. Преди тя да успее да му попречи, Гедеон закопча другата гривна на белезниците за китката й.

— Копеле! — изкрещя тя и се задърпа.

— Падна ли аз, падаш и ти. И с двама ни е свършено. — Гедеон издърпа другия й револвер от кобура и го затъкна в колана си.

— Копеле! — Но все пак спря с опитите да го хвърли от коня.

— Тръгни надолу по дерето — каза той.

— Как пък не! Обръщам назад! Ще те предам на ченгетата!

— Моля те — замоли се той. — Трябва да се измъкна. Нищо не съм направил.

— Да не би да си мислиш, че ми пука? Връщам те и дано те затворят някъде и да изхвърлят ключа!

И тогава ФБР му се притече на помощ. Гедеон чу залп, един куршум изсвистя покрай тях, други се забиха в прахта от двете им страни. Проклетите идиоти стреляха по тях. Бяха готови да ги убият, но не и да ги оставят да се измъкнат.

— Какво правят тия?! — изкрещя Алида.

— Продължавай напред! — извика той. — Стрелят по нас! Не виждаш ли?

Последваха още изстрели.

— Мамка му, наистина стрелят! — изкрещя тя.

И като с магия овладя коня. Животното вече тичаше гладко и целенасочено. Алида го насочи към каменистия ръб на сухото корито. Покрай тях изсвистяха още куршуми. Конят препускаше към ръба и набираше скорост да скочи в дерето.

Алида погледна назад.

— Дръж се, скапаняк такъв.