Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (16)

16.

През седмицата преди 22 декември списъкът на Ким показваше седемдесет и едно изходящи обаждания през работно време. Бързо намалиха броя им, като изключиха обажданията към номера от указателя, и се съсредоточиха върху останалите. Бяха на групи, което показваше, че Чокър е вземал телефона назаем, за да проведе куп разговори един след друг.

Общият брой на всички обаждания беше тридесет и четири.

Разделиха си работата — Гедеон се обаждаше, докато Фордайс използваше компютъра си, за да се свърже с базата данни на ФБР и да извлече лична информация от номерата. За половин час бяха идентифицирали всеки номер и съставиха списък.

Загледаха мълчаливо данните. Списъкът изглеждаше доста невинен — колеги, лекарски кабинет, химическо чистене, „Рейдиошак“, няколко обаждания до имама на джамията и други подобни. Фордайс стана да си поръча още едно тройно еспресо и се върна с празна чаша — беше изпил кафето по пътя.

— Обаждал се е три пъти в литературен институт „Бьорнсен“ — каза Гедеон.

Фордайс изсумтя.

— Нали ти споменах, че искаше да пише.

— Обади им се.

Гедеон набра номера, проведе кратък разговор, затвори и се усмихна на Фордайс.

— Участвал е в писателски семинар.

— Така ли? — с интерес попита Фордайс.

— Казвал се е „Да опишеш живота си“.

Фордайс подсвирна.

— Какво, писал е мемоарите си?

— Така изглежда. И това е било преди четири месеца. Шест седмици по-късно изчезва от работа, за да се присъедини към джихада.

Фордайс осмисли чутото и лицето му грейна.

— Мемоари… Това е чисто злато. Къде се намира въпросният институт?

— В Санта Круз, Калифорния.

— Дай да им се обадя…

— Чакай — спря го Гедеон. — По-добре направо да идем там. Лично. Обадиш ли им се предварително, ще стане мазало. Ако от официалното разследване надушат, пак ще ни изтикат в пета глуха.

— Би трябвало да съгласувам всяко пътуване с оперативния отдел — замислено рече Фордайс. — Ако вземем пътнически самолет, трябва да получа разрешение… Но не е нужно да вземаме пътнически самолет. Можем да си наемем машина на летището.

— Да бе. И кой ще я управлява?

— Аз. Имам разрешително за пилот. — И Фордайс започна да набира някакъв номер.

— На кого се обаждаш? — попита Гедеон.

— На местното летище.

Гедеон го гледаше как говори по телефона. Не си падаше особено по полетите, особено в малки частни самолети, но определено не искаше Фордайс да научава това.

Агентът затвори и каза:

— Могат да ни осигурят самолет чак вдругиден.

— Това е много време. По-добре да идем с кола.

— И да пропилеем цялото това време в някакъв автомобил? Освен това утре в два следобед трябва да се явя в оперативния отдел на ФБР в Албакърки.

— И какво ще правим дотогава?

Последва мълчание. Накрая Гедеон отговори сам на въпроса си.

— Нали ти споменах, че Чокър раздаде повечето от нещата си?

— Да.

— Предложи ми част от книгите си. Романи. Трилъри. Не проявих интерес и той спомена, че ще ги дари на библиотеката на някакво индианско училище. В Сан Илдефонсо, ако не се лъжа.

— Къде е това?

— Това е пуебло по пътя към Лос Аламос. Малко индианско племе, известно с танците си и черната си керамика. Чокър беше любител на танците им, поне преди да стане мюсюлманин.

— А дарил ли е компютъра си? Някакви документи?

— Не, раздаде само онова, което смяташе за упадъчно — книги, дискове, музика.

Отново последва мълчание.

— Така че предлагам да наминем през Сан Илдефонсо — каза Гедеон. — Да прегледаме книгите.

Фордайс поклати глава.

— Те са отпреди приемането на исляма. Няма да ни кажат нищо.

— Кой знае? Може в тях да има пъхнати документи, бележки по полетата и тъй нататък. Сам каза, че трябва да направим нещо — и ето, можем да направим нещо. Освен това… — Гедеон се наведе напред — Сан Илдефонсо е единственото място, където със сигурност няма да ни се наложи да висим на опашка.

Фордайс се загледа през прозореца. После каза:

— Основателен довод.