Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гедеон Крю (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gideon’s Corpse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2013 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Трупът на Гедеон

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Веселина Симеонова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 26

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-290-7

История

  1. — Добавяне

3.

Фордайс го поведе през последните барикади към предната линия бетонни бариери, бронирани коли и плексигласови щитове. Гедеон усещаше бронежилетката под ризата си като масивно чуждо тяло. Вече чуваше ясно мегафона.

— Рийд — каза спокойният и добродушен електронен глас, — дошъл е твой стар приятел, който иска да поговори с теб. Казва се Гедеон Крю. Искаш ли да говориш с него?

— Глупости! — едва разбираемо изкрещя Рийд отвътре. — Не искам да говоря с никого!

Гласът идваше от предната врата, която зееше широко отворена. Всички завеси бяха спуснати и не се виждаха нито заложниците, нито Чокър.

— Доктор Крю, чувате ли ме? — прозвуча сериозен глас в слушалката.

— Чувам ви.

— Казвам се Джед Хамърсмит. Намирам се в един от микробусите, извинете, че не можем да се видим лично. Аз ще ви водя. Слушайте ме внимателно. Правило номер едно: не бива да ми отговаряте, когато ви говоря в слушалката. Когато излезете напред, не бива да ви виждат, че поддържате връзка с някой друг. Разговаряте единствено с него. Разбрахте ли?

— Да.

— Лъжете! Всички лъжете! Стига с това представление! — изкрещя Рийд Чокър.

По гърба на Гедеон пробягаха ледени тръпки. Изглеждаше почти невъзможно това да е онзи Чокър, когото познаваше. Гласът обаче беше неговият, макар и променен от страх и лудост.

— Искаме да ти помогнем — каза мегафонът. — Кажи ни какво искаш…

— Знаете какво искам! Спрете отвличанията! Спрете експериментите!

— Ще ви диктувам въпросите — каза спокойният глас на Хамърсмит в ухото на Гедеон. — Трябва да действаме бързо, нещата не се развиват добре.

— Личи си.

— Кълна се, ще му пръсна мозъка, ако не престанете да си играете с мен! — изкрещя Чокър.

От къщата долетя нечленоразделен писък, някаква жена молеше нещо. А на заден фон Гедеон чуваше пронизителен плач на дете. Смрази се. Спомените от собственото му детство — баща му на каменния праг, самият той, как тича по зелената трева към него — го връхлетяха с невиждана сила. Направи отчаян опит да ги пропъди, но всеки звук от мегафона само ги връщаше отново.

— И ти си замесена, кучко! — изкрещя Чокър. — Дори не си му жена, а си поредният агент. Глупости, всичко това са пълни глупости! Аз обаче няма да ви играя по свирката! Няма да търпя повече това!

Гласът от мегафона отвърна със спокойствието на възрастен, обясняващ на малко дете:

— Приятелят ти Гедеон Крю иска да говори с теб. В момента излиза.

Фордайс пъхна в ръката му микрофон.

— Безжичен е, свързан към високоговорители на микробуса. Хайде, тръгвай.

И посочи бронираното плексигласово прикритие — тясна кабина без задна стена. След кратко колебание Гедеон излезе иззад микробуса и пристъпи в прозрачната кутия. Чувстваше се като в клетка против акули.

— Рийд? — каза той в микрофона.

Внезапно настъпи тишина.

— Рийд? Аз съм, Гедеон.

След миг тишина последва вик:

— Господи, Гедеон, и до теб ли са се добрали?

Гласът на Хамърсмит заговори в ухото му и Гедеон повтори думите.

— Никой не се е добрал до мен. Просто бях в града, чух новините и дойдох да помогна. Не съм на ничия страна.

— Лъжец! — викна Чокър. Гласът му трепереше. — И до теб са се добрали! Болката вече започна ли? В ума ти ли е? Или в корема? Ще се появи! О, да, ще се появи!

Гласът внезапно млъкна и се чу звук, сякаш някой повръща.

— Използвайте паузата — обади се Хамърсмит. — Трябва да поемете контрол над разговора. Питайте го можете ли да му помогнете някак.

— Рийд — каза Гедеон, — мога ли да ти помогна някак?

— Нищо не можеш да направиш! Спасявай собствения си задник, махай се от тях. Тези копелета са готови на всичко… виж какво направиха с мен! Направо горя! Ох, господи, коремът…!

— Помолете го да излезе, за да го виждаме — каза Хамърсмит в ухото на Гедеон.

Гедеон замълча. Спомни си снайперистите. Усети как изстива; знаеше, че ако някой от снайперистите има възможност, ще се възползва от нея. „Точно както направиха с баща ми…“ Но пък Чокър държеше под прицел цяло семейство. Виждаше някакви хора на покрива на къщата. Готвеха се да спуснат нещо през комина — устройство, което приличаше на видеокамера. Надяваше се да знаят какво правят.

— Кажи им да изключат лъчите!

— Кажете му, че наистина искате да му помогнете, но той трябва да ви обясни как.

— Рийд, наистина искам да ти помогна. Просто ми кажи как.

— Спрете експериментите! — Внезапно Гедеон видя движение при вратата. — Убиват ме! Изключете лъчите или ще му пръсна главата!

— Кажете му, че ще изпълним всичките му искания — разнесе се безтелесният глас на Хамърсмит. — Но че трябва да се покаже, така че да говорите с него лице в лице.

Гедеон не каза нищо. Колкото и да се мъчеше, не можеше да изхвърли от главата си образа на баща си — с вдигнати ръце, застрелян в лицето… Не, реши той. Нямаше да иска подобно нещо. Поне засега.

— Гедеон — след дълга пауза се обади Хамърсмит. — Знам, че ме чувате…

— Рийд — каза Гедеон, — аз не съм с тези хора. Не съм с никого. Тук съм, за да ти помогна.

— Не ти вярвам!

— Добре, не ми вярвай. Само ме изслушай.

Отговор не последва.

— Значи твърдиш, че хазяите ти също са замесени, така ли?

— Не излизайте от сценария — предупреди го гласът на Хамърсмит.

— Не са ми никакви хазяи — истерично изкрещя Чокър. — Никога досега не съм ги виждал! Всичко това е нагласено. Не съм ги виждал никога през живота си, те са правителствени агенти! Бях отвлечен, върху мен провеждаха опити…

Гедеон вдигна ръка.

— Рийд, задръж малко. Казваш, че са вътре в играта и че всичко е нагласено. Ами децата? И те ли са част от това?

— Всичко е нагласено! Ааааах, каква жега! Жега!

— Деца на осем и десет години?

Дълго мълчание.

— Рийд, отговори на въпроса ми. И децата ли са в играта? И те ли са заговорници?

— Не ме обърквай!

Тишина.

— Добре, това си го биваше — каза гласът на Хамърсмит. — Продължавайте в същия дух.

— Не те обърквам, Рийд. Те са деца. Малки деца.

Пак тишина.

— Пусни ги. Нека да дойдат при мен. Пак ще ти останат двама заложници.

Мълчанието се проточи. Последва внезапно движение, пронизителен писък и на прага се появи едното дете — момчето. Беше дребно, с рошава кестенява коса и тениска с надпис „Аз ♥ баба“. Излезе на светло, разтреперано от страх.

За момент Гедеон си помисли, че Чокър пуска децата, но когато видя никелираното дуло на пистолета, опрян в тила на момчето, разбра, че греши.

— Виждаш ли? Не се майтапя! Спрете лъчите или ще убия момчето! Броя до десет! Едно, две…

Майката крещеше истерично някъде отзад:

— Не, моля ви, недейте!

— Млъквай, лъжлива кучко, това не са твои деца! — Чокър се обърна и стреля в тъмното зад себе си. Писъкът на жената внезапно секна.

С рязко движение Гедеон излезе от плексигласовата кабинка и пристъпи на откритото пред къщата. Чуха се викове, ченгетата му крещяха — връщай се, залегни, той е въоръжен, — но той продължи да върви, докато не се оказа на по-малко от петдесет крачки от вратата.

— Какво правите, по дяволите? Връщайте се зад преградата, ще ви убие! — извика Хамърсмит в ухото му.

Гедеон свали слушалката и я вдигна в ръка.

— Рийд? Виждаш ли това? Прав си. Диктуваха ми какво да ти казвам. — Хвърли слушалката на асфалта. — Но вече не го правят. Оттук нататък ще говорим открито.

— Три, четири, пет…

— Чакай, за бога, моля те — викна Гедеон. — Това е дете! Чуй го как пищи. Наистина ли си мислиш, че се преструва?

— Млъквай! — изкрещя Чокър на момчето и колкото и да бе чудно, то млъкна. Стоеше разтреперано и пребледняло, устните му мърдаха беззвучно. — Главата ми! — изпищя Чокър. — Гла…

— Помниш ли ученическите групи, които идваха да разгледат лабораторията? — каза Гедеон колкото можеше по-спокойно. — Ти харесваше децата, обичаше да ги развеждаш. И те те харесваха. Не мен. Не другите. А теб. Помниш ли, Рийд?

— Горя! — изкрещя Чокър. — Пак са пуснали лъчите! Ще го убия и смъртта му ще тежи на вашата съвест, не на моята! Чухте ли ме? Седем, осем…

— Пусни момчето — каза Гедеон и направи още една крачка напред. Много го плашеше, че Чокър дори не брои последователно. — Пусни го. Вземи мен вместо него.

Чокър рязко се обърна и насочи пистолета към Гедеон.

— Махай се! Ти си от тях!

Гедеон вдигна ръце почти умолително.

— Мислиш, че съм от тях ли? Добре, стреляй тогава. Но моля те, моля те, пусни момчето.

— Ти го каза!

И Чокър стреля.