Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гедеон Крю (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gideon’s Corpse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2013 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Трупът на Гедеон

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Веселина Симеонова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 26

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-290-7

История

  1. — Добавяне

77.

Гедеон отби от Норт Гуадалуп, мина през стария испански портал и продължи по застланата с бял чакъл алея на Националното гробище на Санта Фе. Пред ритуалната сграда бяха паркирани десетина коли и той спря до тях, слезе и се огледа. Беше топла лятна сутрин, тъмнозеленият масив на планината Сангре де Кристо се открояваше на фона на порцеланеното небе. Стройните редици малки бели надгробни камъни се простираха към далечината под яркото слънце.

Тръгна на изток, чакълът скърцаше под обувките му. Намираше се в по-старата част на гробището, построено за войниците на Съюза, загинали в битката за прохода Глориета, но през редиците борове и кедри се виждаше новата част, изкачваща се по плавните склонове към недалечния хребет, където пустинята беше наскоро покрита с почва и превърната в изкуствена зеленина. Приблизително в средата на склона се виждаше малка група хора.

Загледа се към спретнатите редици от бели кръстове и Давидови звезди. „Скоро и аз ще съм на някое подобно място и около гроба ми ще се съберат хора“. Неочакваната и нежелана мисъл бързо бе последвана от друга, будеща ужас и в същото време неизбежна: „Кой ще дойде да ме изпрати?“

Тръгна по пътеката към групата опечалени.

Подробностите около участието на Саймън Блейн в терористичния заговор бяха спестени на медиите. Гедеон бе очаквал да види на погребението много по-голяма тълпа. В края на краищата Блейн бе известен и почитан писател. Но докато вървеше през строгите бели редици, осъзна, че около гроба са се събрали не повече от двайсетина души. След малко долови гласа на свещеника, който напевно произнасяше по-старата, официална епископална версия на заупокойната молитва:

Дай покой, Господи, на твоя роб при

твоите светци,

където няма вече плач и страдания,

където няма въздишки, а само вечен живот.

Продължи и излезе от сянката на дърветата под яркото слънце. Веднага видя Алида. Беше с проста черна рокля, шапка с воал и бели ръкавици до лактите.

Гедеон застана в края на групата и тайно загледа лицето й от другата страна на гроба. Воалът беше вдигнат. Тя се взираше в ковчега със сухи очи, но лицето й бе изпито и ужасно измъчено. Внезапно вдигна очи и за една ужасна секунда погледите им се срещнаха. После тя отново загледа надолу в гроба.

Какъв беше този поглед? Гедеон се опита да го разнищи. Имаше ли някакво чувство в него? Беше съвсем кратък, а тя решително отказваше да вдигне отново глава.

В Твоите ръце, милостиви Спасителю,

предаваме твоя роб Саймън…

През седмицата след събитията във Форт Детрик Гедеон многократно се беше опитвал да се свърже с нея. Искаше — имаше нужда — да обясни, да й каже колко много съжалява, колко ужасно се чувства, че я е измамил, да сподели мъката си заради станалото с баща й. Трябваше да й помогне да разбере, че просто не бе имал избор. Че баща й си беше причинил сам всичко това — нещо, което тя със сигурност осъзнаваше.

При всеки опит тя му затваряше. Последния път, когато й звънна, беше сменила номера си.

След това се беше опитал да я изчака пред портала на къщата с надеждата, че като го види, ще спре и ще изслуша обясненията му… Но тя мина на два пъти покрай него, без изобщо да го погледне.

И така Гедеон дойде на погребението, готов да понесе всякакво унижение, за да я види, да поговори с нея, да обясни. Не очакваше връзката им да продължи, но поне щеше да е с нея за един последен път. Защото идеята да я остави така измъчена и безутешна, пълна с горчивина и омраза, бе просто невъобразима. Оставаше му съвсем малко време — и вече го знаеше със сигурност.

Отново и отново се връщаше към моментите, които бяха прекарали заедно — бягството им с коня, първоначалната ярост на Алида срещу него, бавната промяна на чувствата й и превръщането им в любов, първото им любене благодарение на невероятната щедрост на сърцето и духа й.

Насред живота сме мъртви;

към кого да се обърнем за утеха,

ако не към Теб, Господи,

що справедливо се гневиш на греховете ни?

Гедеон започваше да се чувства като натрапник, като неканен гост в някакъв дълбоко личен момент. Обърна се и тръгна надолу по хълма, подминаваше гроб след гроб, докато не стигна старото гробище. Спря в прохладната сянка на един кипарис и зачака на бялата чакълена пътека, по която Алида щеше да мине на връщане към колата си.

„Дори това да е вярно и да ти остава само година — какво пък, нека я направим страхотна година. Заедно. Ти и аз. Ще съберем в една година любов за цял живот“. Нейни думи. Изведнъж пред него изникна образът й — гола на прага на ранчото, прекрасна като девица на Ботичели — в деня, когато беше заминал с колата й, твърдо решен да съсипе живота на баща й.

Защо беше толкова важно да говори с нея? Дали защото се надяваше, че може да я накара да погледне на нещата с неговите очи, да разбере ужасната безизходица, в която се намира и — в крайна сметка, с безкрайно голямото си сърце — да му прости? Или част от него вече беше разбрала, че това е невъзможно? Може би изпитваше нужда да обясни всичко заради собствения си покой — защото Алида би могла да го разбере, макар никога вече да не би изпитала обич към него?

Продължи да наблюдава службата от разстояние. Лекият ветрец довяваше от време на време думите на свещеника до ушите му. Спуснаха ковчега. И всичко приключи. Насъбралите се около гроба хора започнаха да се разотиват.

Гедеон изчака в сянката, докато те бавно слизаха по склона. Погледът му не се откъсваше от нея, докато хората й изказваха съболезнованията си, прегръщаха я, стискаха ръката й. Всичко продължи мъчително дълго. Първо минаха някакви жени на неопределена възраст, които оживено си шепнеха нещо; след тях дойде ред на по-млади хора и двойки; накрая мина свещеникът с неколцина от помощниците си.

Последна беше Алида, съвсем сама. Бе смазана от загубата, но въпреки това вървеше гордо по тясната пътека между гробовете, с вдигната глава и насочен право напред поглед. Сякаш не го забелязваше. Гедеон усети в стомаха си странна пустота. Не знаеше как да постъпи — да я заговори, да й препречи пътя, да протегне ръка — и когато Алида се изравни с него, отвори уста, но не успя да произнесе нито звук. Гледаше като онемял как тя минава бавно покрай него, загледана право напред, без дори да трепне, без никаква промяна в изражението, сякаш той не съществуваше.

Гедеон я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше — смаляваща се черна фигура, която накрая изчезна зад ъгъла на постройката.

Продължи да чака още дълго. И още. Накрая си пое дълбоко и треперливо дъх и също тръгна надолу по тесните пътеки между гробовете.