Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (30)

30.

След ден и половина Гедеон Крю паркира колата (вече със сменено предно стъкло) пред постройката от кирпич и дърво, изключи двигателя и слезе. Пое дълбоко дъх и се огледа, наслаждавайки се на ширналата се вечерна панорама. Въздухът и гледката бяха като тоник. Връщаше се за първи път тук от историята на Харт Айланд и се чувстваше чудесно. Тук мрачните мисли, които го съпровождаха непрекъснато, като че ли се топяха. Можеше почти да забрави всичко друго — трескавото разследване, медицинската си диагноза. А също и другите, по-дълбоките неща — разбитото детство, самотата и колосалната бъркотия, в която бе превърнал живота си.

След дълго съзерцание взе пазарските торби от седалката, отвори вратата на хижата и тръгна към кухненския бокс. Миризмата на пушек, стара кожа и индиански черги беше като милувка. За разлика от врявата, евакуиращите се градове и крясъците на безумците с техните конспиративни теории, които изпълваха радиото и телевизионните предавания, това място си оставаше все същото. Като си подсвиркваше, започна да вади покупките от торбите и да ги подрежда на плота. После отвори капаците на прозорците, провери слънчевия инвертор и включи помпата на кладенеца. Върна се в кухнята, огледа продуктите и като продължаваше да си свирка, започна да вади тенджери, ножове и други прибори.

Господи, така хубаво бе да се върне тук!

Час по-късно, тъкмо докато отваряше фурната и проверяваше състоянието на задушения артишок по провансалски, чу приближаването на кола. Погледна през прозореца и видя Стоун Фордайс зад волана на очукан „Краун Вик“ на ФБР. Хвърли половин пакетче масло в тигана и го сложи на печката.

Фордайс влезе и се огледа.

— На това му се вика селски чар. — Погледна към нишата. — Това там компютри ли са?

— Да.

— Доста апаратура, за да се захранва със слънчева енергия.

— Имам сериозни акумулатори.

Фордайс отиде в дневната и метна сакото си на облегалката на един стол.

— Ама и пътя дотук си го бива. На няколко пъти едва не остъргах гърнето.

— Обезкуражава нежеланите посетители. — Гедеон кимна към масата. — Бутилката брунело е отворена, обслужвай се. — Беше се чудил дали няма да изхаби виното с агента, но все пак реши му даде да опита.

— Бог ми е свидетел, наистина имам нужда от една глътчица. — Фордайс си наля щедра доза и отпи. — Мирише на нещо вкусно.

— Вкусно? Това ще е най-превъзходното ястие, което си опитвал.

— Това установен факт ли е?

— До гуша ми дойде от боклуците по летища и хотели. Обикновено се храня веднъж на ден, обаче си готвя сам.

Агентът отпи пак и се настани на кожения диван.

— Е, откри ли нещо?

От мястото на аварийното приземяване се бяха върнали в Санта Фе, вместо да продължат към литературния център. Изглеждаше им по-важно да се опитат да разберат кой е саботирал самолета — ако наистина ставаше дума за саботаж. За да спестят време, бяха разделили задачите си.

— И още как. — Пяната на маслото спадаше и той внимателно добави предварително изплакнатите и с махната мазнина rognons de veau^[1]. — Проверих твърденията за Каньона на кобрата. Отидох на място. Няма да повярваш какво намерих.

— Какво?

— Купчина камъни, малко мидени черупки, молитвено килимче, купа за ритуално измиване и едно изворче.

— Което ще рече?

— Свещено място. Мюсюлманите ходят там да се молят. Няма и следа от правене на бомби.

Фордайс се намръщи.

— Освен това проверих защо нашият приятел имамът е напуснал Католическата църква. Като малък бил насилен от някакъв свещеник. Всичко било потулено, срещу пари, разбира се. Нищо не излязло на бял свят. Семейството подписало съглашение да не разгласява случая.

— Точно това е искал да открием. Но не е можел да ни го каже.

— Именно. Освен това успях да идентифицирам двамата, които засне при джамията. Познай. Единият има разрешително за пилот на пътнически самолет, навремето е работил за „Пан Ам“.

Фордайс остави чашата.

— А стига бе! Е, тази новина се връзва с онова, което открих аз.

— Разказвай.

— Видях предварителния доклад на следователите от Националната служба по транспортна безопасност. Дали са първостепенна важност на разследването. Няма съмнение, че става въпрос за саботаж. Някой, може би онзи пилот, е добавил в нашата „Чесна“ реактивно гориво.

— И какво?

— Този модел изисква специално гориво, с ниско съдържание на олово. Сто октана. Добавянето на реактивно гориво понижава октаните. В резултат сместа, най-общо казано, е изгорила буталата, едно след друго. — Фордайс отново отпи глътка. — С неподходящото гориво двигателят може да работи напълно нормално — докато не се подпали. Номерът е, че горивото за чесната е светлосиньо. Реактивното гориво е безцветно, понякога може да е светложълто. Когато направих огледа, цветът наистина изглеждаше малко различен — прекалено светъл, но пак си беше син, така че реших, че всичко е наред. Било е направено нарочно и е работа на човек, който много добре е знаел какво прави.

Гедеон само кимна.

— По кое време приключи разследванията си? — попита Фордайс.

— След дванайсет и половина, почти към един.

— Тогава какво си правил цял следобед, по дяволите? Търсих те по мобилния поне пет пъти. Изключил си го.

Мрачните мисли отново изплаваха най-неочаквано. Не беше възнамерявал да споделя нещо с Фордайс, но въпреки това се чу да казва:

— Трябваше да направя едни тестове.

— Тестове? Какви?

— Лични.

Бъбреците се бяха втвърдили в маслото и вече придобиваха кафеникав цвят. Гедеон внимателно ги прехвърли в чинията, която топлеше върху печката. Фордайс зяпна блюдото и се намръщи озадачено.

— Какво е това, по дяволите?

— Бъбреци. Само още минута-две да приготвя соса. — Гедеон сложи в тигана лук, бульон, подправки и щедра доза червено вино.

— Няма да ям това нещо — заяви Фордайс.

— Телешки са. Франк, моят месар, имаше и телешки костен мозък — затова ги приготвям с вино вместо фламбирани. — Гедеон добави още малко подправки и внимателно наряза бъбреците на четири (бяха станали идеално, с чудесно розово в центъра), смеси ги със соса в тигана, добави костния мозък и подреди всичко в две чинии заедно със задушения артишок от фурната.

— Донеси виното — каза, докато носеше чиниите в дневната.

Фордайс го последва неохотно.

— Казвам ти, няма да ям. Мразя карантия.

Гедеон сложи чиниите на ниската маса пред дивана и каза:

— Опитай.

Агентът седна, взе ножа и вилицата, посегна, но се поколеба.

— Хайде де. Бъди мъж. Ако не ти хареса, ще ти донеса от кухнята пакетче чипс.

Фордайс предпазливо отряза мъничко парче и го опита неуверено.

Гедеон също опита. Идеално. Чудеше се как човек може да устои на такова нещо.

— Май няма да ме убие — реши Фордайс и си отряза по-голямо парче.

Няколко минути се храниха мълчаливо. После Фордайс заговори отново:

— Странно ми е да седим тук, насред гората, да вечеряме и да пием вино — което е отлично, между другото, — след като преживяхме самолетна катастрофа. Имам чувството, че съм… обновен.

Това подсети Гедеон за диагнозата му. И как беше прекарал следобеда.

— Ами ти? — добави Фордайс. — Чувстваш ли се прероден?

— Не — отвърна Гедеон и надигна чашата. Съзнаваше, че пие прекалено бързо. Наистина ли искаше разговорът да тръгне в тази посока?

— Виж, наистина си беше страшничко, но… — почна Фордайс.

Гедеон поклати глава и остави чашата. Изпитваше непреодолимо желание да сподели.

— Не става дума за това — въздъхна той. — С това се оправих.

— А за какво?

— Просто… всяка сутрин… първата работа ми е да си спомня.

— Какво да си спомниш?

Известно време Гедеон не отговори. Не знаеше защо изобщо го беше казал. Всъщност не, не беше вярно — беше го казал по същата причина, поради която бе поканил Фордайс тук. Дали заради съвместната работа, заради факта, че и двамата бяха фенове на Телониъс Мънк, или просто защото бяха оцелели вчера, но Гедеон беше започнал да гледа на Стоун Фордайс като на приятел. Може би като на единствения си приятел — може би с изключение на Том О’Брайън в Ню Йорк.

— Казаха ми, че имам смъртно заболяване — рече той. — Всяка сутрин имам минута-две покой, след което се сещам. Затова не се чувствам прероден, обновен или както е там.

Фордайс спря да дъвче и го зяпна.

— Поднасяш ме.

Гедеон поклати глава.

— За какво става дума? Рак?

— Нещо, известно като „аневризмена малформация на вената на Гален“ — възел от артерии и вени в мозъка. Казват, че статистически ми остава около година живот.

— Не се ли лекува?

— Не подлежи на операция. Някой ден просто… ще се пукне.

— Господи!

— Именно на това посветих следобеда. Искам да получа второ мнение. Разбираш ли, имам причини да се съмнявам в първата диагноза. Затова си направих томография.

— Кога ще излязат резултатите?

— След три дни. — Гедеон замълча за момент. — Ти си първият, на когото казвам. Не исках да те товаря с това, просто… Господи, май просто трябваше да го кажа на някого. Виното е виновно.

Няколко секунди Фордайс го гледа мълчаливо. Гедеон разпозна изражението — чудеше се дали не го поднася. Накрая явно реши, че всичко е истина.

— Искрено съжалявам — рече Фордайс. — Не зная какво да кажа. Господи, това е просто ужасно.

— Не е нужно да казваш нищо. Всъщност предпочитам изобщо да не го споменаваш отново. Кой знае, може всичко да се окаже пълна глупост. Имам причина да смятам, че е така. Точно затова си направих изследванията.

— Ще ми кажеш ли, като получиш резултатите? Независимо какви са.

— Ще ти кажа. — Разсмя се неловко. — Чудесен начин да съсипя една чудесна вечеря.

Взе бутилката и напълни чашите.

— Размислих — каза Фордайс с малко пресилено въодушевление, докато омиташе чинията си. — Обичам бъбреци. Поне приготвените по рецепта на Гедеон.

Продължиха да се хранят и минаха на други теми.

По едно време Гедеон стана, сложи в уредбата диск на Бен Уебстър и попита:

— Какво правим оттук нататък с разследването?

— Разгонваме фамилията на пилота от джамията.

— Това да. Иска ми се обаче да мина през снимачното ранчо и отново да поговоря със Саймън Блейн.

— С писателя? Прав си, той е истински разбойник. После трябва да се върнем при ония перковци от ранчото и да наритаме още задници. Всичките онези, сателитни чинии и високотехнологични играчки ме изнервят. Да не говорим приказките на старата госпожа Чокър за апокалипсиса.

— Не изгарям от желание отново да опитам електрически остен.

— Ще идем със спецчастите и ще измъкнем Уилис за единствения му тестис, заедно със задниците, дето ни нападнаха.

— Нищо ли не сте научили от Уейко?

— По-добре това, отколкото да си губим времето с писателя.

— Но той има готина дъщеря.

— А, сега ми стана ясно — разсмя се Фордайс и си наля остатъка от виното. — Май разследваме с жлезите с вътрешна секреция, а?

— Ще донеса още вино — каза Гедеон.

Диск на Майлс Дейвис и трета бутилка по-късно двамата се бяха разположили удобно в дневната. Слънцето беше залязло и лъхаше вечерен хлад. Гедеон беше запалил камината и танцуващите пламъци осветяваха помещението.

— Най-добрата карантия, която съм ял — заяви Фордайс и вдигна чаша.

Чукнаха се. Гедеон остави неуверено чашата си на масата и осъзна, че се е понапил.

— Исках да те питам нещо.

— Давай.

— В самолета мърмореше нещо за заспали путки.

Фордайс се разсмя.

— Пилотска техника за запомняне. „Ставай, гадна путко заспала“. Списък на нещата, които трябва да погледнеш, ако двигателят спре да работи: Смесител, гориво, помпа, запалване и така нататък.

Гедеон поклати глава.

— А пък аз си помислих, че е някаква мъдрост от вековете.