Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (36)

36.

Входът на тунела светлееше. Гедеон вдигна плава. През цялата нощ беше слушал хеликоптерите и почти не бе мигнал. Устата му бе като пълна с тебешир, устните му бяха сухи и напукани, голият му гръб беше изгорял от слънцето и го болеше. Надигна се на лакът и погледна Алида. Тя още спеше, русата й коса се бе разпиляла по пясъка. Отвори очи.

— По-добре да тръгваме — каза той.

— Не. — Гласът й бе дрезгав от съня.

Гедеон я зяпна.

— Не и докато не махнеш тези белезници.

— Казах ти, че нямам ключ.

— Тогава счупи верижката с камък. Ако искаме да намерим вода, трябва да се разделим.

— Не мога да рискувам да избягаш.

— Къде да бягам? Пък и ако случайно не си забелязал, аз ти вярвам. Виж се само. Не си никакъв терорист.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Ако беше терорист — обясни тя, — щеше да се опиташ да ме застреляш с бутафорния револвер веднага след като си изпълних предназначението. Не, ти си просто смотаняк, попаднал на неподходящо място в неподходящ момент. Така че би ли махнал проклетите белезници, ако обичаш?

Гедеон изсумтя. Определено му се искаше да й има доверие.

— Ще ми трябва тел и нож.

Тя измъкна от джоба си малко джобно ножче и ключодържател. Гедеон бързо изправи халката на ключодържателя, използва я заедно с ножчето като шперц и само за трийсетина секунди се справи с простата ключалка.

— Браво — рече тя. — Къде си го научил това, в джихад центъра ли?

— Много смешно.

— Излъга Ме. Можел си да отключиш белезниците по всяко време.

— Първо трябваше да разбера мога ли да ти имам доверие.

Огледа се, взе две празни кутии от бира — несъмнено оставени от ловци — и ги пъхна в джобовете си. Можеха да свършат работа, когато — и ако — намерят вода. После попита:

— Има ли нещо ценно в дисагите?

— Защо?

— Защото не смятам да ги мъкна повече.

Тя извади от дисагите запалка и две десертни блокчета и ги прибра.

Излязоха от мината и тръгнаха на юг, като гледаха да се движат по залесените дерета и долини, на известно разстояние един от друг, но без да се губят от поглед. Търсеха вода, но без никакъв успех. Беше краят на юни, преди летните дъждове — най-сухото време в Ню Мексико.

Коритата на потоците в крайна сметка се събраха в дълбока клисура със стръмни гранитни стени. Докато се спускаха, Гедеон чу звука на приближаващ хеликоптер; секунди по-късно един „Блекхоук“ прелетя на по-малко от трийсет метра над главите им, с отворени врати и монтирани от двете страни картечници M143, и бързо изчезна.

— Господи, видя ли картечниците? — слиса се Алида. — Мислиш ли, че ще ни застрелят?

— Вече се опитаха.

По пладне най-сетне намериха вода — малка локва на дъното на пресъхнал вир. Пиха първо по малко, после пак и пак, и легнаха в сянката на стената. Вече не бяха жадни, но пък гладът напомни за себе си.

След няколко минути Гедеон каза:

— Я дай онези десертчета.

Алида извади двата десерта „Сникърс“, бяха се разтопили от горещината. Гедеон скъса опаковката на своя и го изстиска в устата си като паста за зъби.

— Още? — попита с пълна уста.

— Няма повече. — Нейното лице също беше омазано с шоколад.

— Приличаш на двегодишно бебе на сутринта след Вси светии.

— А ти — на омазаното му братче.

Напълниха бирените кутии с вода, излязоха от клисурата и се закатериха по поредния склон.

С напредването на деня хеликоптерите започнаха да се появяват все по-често, а от време на време минаваше и самолет. Гедеон не се съмняваше, че преследвачите им използват инфрачервен и доплеров радар, но силната жега — и гъсто растящите дървета — ги пазеха. Късно следобед наближиха южния край на Мечата глава и Гедеон започна да разпознава района.

По залез най-сетне изкатериха последния хребет, легнаха по корем и надникнаха през храсталака надолу към Лос Аламос, дома на Юлиус Робърт Опенхаймер, Проекта Манхатън и атомната бомба.

Въпреки забележителното си минало — навремето самото му съществуване било тайна — Лос Аламос изглеждаше като всяко друго държавно градче — грозно и сиво, със заведения за бързо хранене, сглобяеми жилищни комплекси и безлични офис сгради. Онова, което го правеше различно, бяха живописните околности — градчето и лабораториите се простираха върху изолирани плата, започващи от склоновете на планината Хемес. На 2100 метра надморска височина Лос Аламос бе едно от най-високо разположените селища в Съединените щати. Избрано поради недостъпността и изолацията си, мястото бе заобиколено от отвесни тристаметрови скали от едната страна и от високи планини от другата. Гедеон виждаше оттатък града огромната цепнатина в земята, известна като каньона Уайт Рок — по дъното й ревяха невидимите оттук води на Рио Гранде.

На юг се виждаха основните сгради на Националната лаборатория — оградени площи с огромни подобни на складове постройки. Гледката го накара да потръпне. Наистина ли идеята да проникне там беше плод на здрав разум? Не виждаше друга възможност. Някой го беше натопил. Трябваше да открие кой.

Претърколи се на една страна, отпи глътка от мръсната кутия и каза:

— Както се надявах, въздушното претърсване като че ли се съсредоточава главно на север.

— И сега какво? Ще прегризваме оградата ли?

Гедеон поклати глава.

— Това не е обикновена ограда. Навсякъде има инфрачервени сензори, детектори на движение и натиск, алармени инсталации и видеокамери. Дори да успеем да я преодолеем, вътре има и други, невидими пръстени на охрана. Нямам представа какво представляват.

— Страхотно. Значи ще търсим пролука и ще ги заобиколим?

— Няма пролуки. Охраната е непробиваема.

— Май късметът ти свърши, Осама.

— Не е нужно да избягваме охраната. Ще влезем през главния вход.

— Да бе. Особено като водиш списъка на издирваните от ФБР.

Гедеон се усмихна.

— Не ми се вярва да съм в списъка. Поне засега. Те имат основателни причини да държат издирването ми в тайна. Мислят, че съм член на терористична клетка. Защо да съобщават на останалите, че съм разкрит и ме преследват?

Алида се намръщи.

— Все пак си мисля, че е безумно рисковано.

— Има само един начин да разберем.

И Гедеон се изправи.