Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (29)

29.

Седеше на вълшебно килимче, което нежно се носеше на тънки паяжини през бели като памук облаци. Топъл ветрец, прекалено лек, за да се чува, галеше лицето и разрошваше косата му. Килимчето бе така гладко, движенията му — тъй успокояващи, че сякаш не се движеше, но въпреки това земята се движеше далеч долу. Виждаше екзотичен ландшафт с блестящи куполи и кули, безкрайни зелени джунгли и тучни поля, издишащи пари към небето. Далеч отгоре слънцето осветяваше благосклонно безметежната сцена.

А после килимчето внезапно подскочи и се разтресе.

Гедеон се стресна и отвори очи. За момент, все още в плен на съня, посегна да грабне ръба на килимчето и да го успокои, но най-неочаквано пръстите му докоснаха метал, копчета, гладката стъклена повърхност на някакъв уред.

— Не пипай там! — кресна Фордайс.

Гедеон рязко се надигна, но коланът го спря. Незабавно си спомни къде е — в малък самолет, летящ към Санта Круз. Усмихна се.

— Пак ли турбуленция?

Отговор не последва. Като че ли времето се беше развалило — или не? Внезапно осъзна, че онова, което бе взел за облаци, е всъщност гъст черен пушек, бълващ от левия двигател и закриващ гледката.

— Какво става? — извика той.

— Изгубихме левия двигател — напрегнато каза Фордайс.

— Подпалил ли се е? — Последните останки от съня се изпариха, изместени от паника.

— Няма пламъци. — Фордайс дръпна надолу някакъв лост и занатиска копчета и превключватели. — Прекъсвам горивото на двигателя. Оставям електрическата система включена — няма индикации, че повредата е в нея, а не мога да си позволя да изгубя електрониката и жироскопа.

Гедеон се опита да каже нещо и откри, че е изгубил дар слово.

— Спокойно — рече Фордайс. — Остава ни един двигател. Всичко е въпрос на стабилизиране на самолета с асиметрична тяга. — Погледна уредите и изръмжа: — Ставай, гадна путко заспала! Ставай, гадна путко…

Гедеон се беше втренчил право напред. Не можеше да си поеме дъх от ужас.

— Транспондер на аварийна честота — каза Фордайс и натисна някакъв бутон на слушалките си. — Помощ, помощ, тук Чесна едно-четири-девет-шест-девет по извънредния канал, двигател извън строя, на четиридесет километра западно от Иниокерн.

След секунди Гедеон чу пращене по интеркома.

— Чесна едно-четири-девет-шест-девет, тук Лос Анджелис, моля повторете състоянието и местоположението си.

— Едно-четири-девет-шест-девет, двигател извън строя, четиридесет километра западно от Иниокерн — каза Фордайс.

Последва кратка пауза.

— Едно-четири-девет-шест-девет, тук Лос Анджелис, най-близкото летище по курса ви е Бейкърсфийлд, писти шестнадесет и тридесет и четири. Петдесет и шест километра на десет часа.

— Едно-четири-девет-шест-девет, курс на десет часа към Бейкърсфийлд — каза Фордайс.

— Сигнал седем-седемстотин — каза гласът от центъра в Лос Анджелис.

Гъстият пушек беше намалял и Гедеон видя, че се е заоблачило. Долу се стелеше мъгла и скриваше земята, само тук-там през сивите парцали се виждаха зелени петна.

Погледна алтиметъра. Стрелката бавно пълзеше надолу.

— Спускаме ли се? — изграчи той.

— Според закона на гравитацията. След като стигнем тавана на един двигател, всичко ще е наред. Само на петдесетина километра от Бейкърсфийлд сме. Я да опитам да запаля още веднъж левия двигател. — Превключи някакъв ключ, после опита отново. — По дяволите. Не ще.

Гедеон осъзна, че пак се е вкопчил с всички сили в седалката. Бавно отпусна пръсти и си заповяда да се успокои. „Всичко е наред. Фордайс държи нещата под контрол“. Фордайс беше опитен и способен пилот. Знаеше какво да прави. Тогава защо да се паникьосва?

— Стабилизирам на шест-нула-шест метра над земята — каза Фордайс. — След десет минути ще стигнем пистата в Бейкърсфийлд. Ще има какво да разказваш, когато…

Изведнъж отдясно се разнесе силен гръм и целият фюзелаж задрънча. Гедеон подскочи и инстинктивно прикри лицето си с ръка.

— Какво стана, по дяволите?

Лицето на Фордайс бе побеляло.

— Десният двигател се взриви.

— Взриви се! — Сега и другият двигател бълваше облаци мазен черен пушек. После се изкашля гадно, изхърка и умря. Перката спря да се върти.

Гедеон изстина. Това беше краят, нямаше никакво съмнение.

— Ще планираме — каза Фордайс. — Ще предприема аварийно кацане.

Гедеон облиза устни.

— Аварийно кацане ли? Това хич не ми звучи добре.

— И не е. Помогни ми да намерим подходящо място.

— Да ти помогна? Как?!

— Гледай през прозореца, мамка му, и намери някое широко равно място!

Гедеон не можеше да повярва, че всичко това става наистина. Това беше някакъв филм, нямаше друго обяснение. Защото ако беше в реалния живот, щеше да е прекалено вцепенен, за да помръдне. А ето че за своя огромна изненада се оглеждаше в търсене на място за кацане. Мъглата донякъде се беше разнесла и той виждаше някакъв гол хребет пред тях. Зад него теренът се спускаше към тясна долина, чезнеща в мъгла и заобиколена от високи покрити с гора хълмове.

— Нищо не виждам. Има мъгла. Колко време ни остава?

— Момент…

Фордайс се занимаваше с пулта, буташе някаква ръчка напред и натискаше разни копчета. Въпреки екстремната ситуация гласът му звучеше спокойно.

— Наклон десет градуса — каза след секунди. — Това ни осигурява няколко километра. Намери ли място за кацане?

— Още има мъгла. — Гедеон примигна и избърса потта от челото си. — Как успя да изгубиш и двата двигателя, по дяволите?

Вместо да отговори, Фордайс стисна устни.

Гедеон се взираше през стъклото на кабината толкова напрегнато, че го заболяха очите. Спускаха се към хребета. Зад него облаците бавно се разкъсваха. И тогава я видя — тясна, но ясно различима ивица асфалт през долината.

— Там има шосе!

Фордайс направи бърза справка с картата.

— Шосе сто седемдесет и осем. — Отново включи радиостанцията. — Помощ, помощ, тук Чесна едно-четири-девет-шест-девет по канал сто двайсет и едно точка пет. И вторият двигател извън строя. Повтарям, и вторият двигател извън строя. Опитвам аварийно кацане на шосе сто седемдесет и осем, запад-югозапад от Миракъл Хот Спрингс.

Мълчание в слушалките.

— Защо не отговарят? — попита Гедеон.

— Твърде ниско сме — отвърна Фордайс.

Бяха на четиристотин и двадесет метра над земята и хребетът приближаваше бързо. Всъщност май нямаше да успеят да прелетят над него.

— Дръж се — каза Фордайс. — Ще минем на косъм.

В зловеща тишина прелетяха над голия хребет. Вятърът свиреше в мъртвите перки, мъглата се раздираше на парцали зад тях. Гедеон осъзна, че е затаил дъх, издиша и възкликна:

— Господи!

— Три километра според мен — каза Фордайс. — Височина триста трийсет и пет. Плавно спускане.

— Няма ли да пуснеш колесника?

— Още не. Ще увеличи съпроти… ох, мамицата му!

Бяха минали над хребета и се спускаха в долината. Мъглата изведнъж се разсея и пред тях изникна втори хребет, по-нисък, покрит с могъщи секвои, които се извисяваха величествено между тях и шосето.

— Мамицата му! — шепнешком повтори Фордайс.

Досега Гедеон не го беше виждал да си изпуска нервите и това го уплаши повече от всичко останало. Погледна ръцете си, сви и отпусна юмруци, сякаш за да изпита поне още веднъж усещането да се движиш. С известна изненада си даде сметка, че не се страхува от смъртта — че може би така е по-добре от онова, което предстоеше… след единадесет месеца. Може би.

Лицето на Фордайс бе станало мъртвешки бяло, по челото му беше избила пот.

— Национален парк Секвоя — каза той прегракнало. — Ще опитам онази пролука там. Дръж се.

Самолетът се носеше към огромните дървета. В последния момент Фордайс зави рязко надясно.

Светът рязко се килна и носът на самолета клюмна надолу.

— Господи! — повтори Гедеон. Не беше сигурен дали това е ругатня, молитва или и двете. Миг на пълен ужас, докато огромните червеникави стволове профучаваха на метри от тях. Самолетът се разтресе от турбуленцията, след което небето изведнъж се изчисти. Шосе 178 се извиваше плавно пред тях, по асфалта пълзяха само няколко коли.

— Височина сто и петдесет — каза Фордайс.

— Ще успеем ли? — Сърцето на Гедеон беше на път да се пръсне. След като дърветата останаха зад тях и имаха шанс да оцелеят, изведнъж страшно му се прииска да живее.

— Не знам. Изгубихме много височина. А трябва да направя още един вираж, за да кацна по посока на движението, а не срещу него, ако искаме да оцелеем.

Започнаха бавно да обръщат към шосето. Гедеон гледаше как Фордайс спуска колесника.

— Още дървета пред нас — каза Гедеон.

— Виждам ги.

Нов рязък завой и Гедеон чу внезапното трополене на клонките по корема на самолета, а в следващия миг се озоваха над пътя, само на някакви си десет метра от асфалта.

Точно пред тях се мъкнеше голям камион, а те се спускаха към него… със сигурност щяха да се ударят. Гедеон затвори очи. Чу се бум-бум-бум!, когато колелата отскочиха от каросерията на камиона. Зарева клаксон, самолетът рязко се наклони; Фордайс го изправи и го спусна на пътя, като държеше носа вдигнат, а камионът зад тях отчаяно се мъчеше да намали.

Удариха асфалта, отскочиха и отново се спуснаха, след което се понесоха по земята и най-сетне спряха насред шосето. Гедеон се обърна и видя камиона да набива спирачки зад тях, гумите му запушиха и оставиха черни следи. Тежката машина поднесе и успя да спре само на пет метра от самолета. В отсрещното платно някаква кола също наби спирачки.

Настъпи пълна тишина.

За момент Фордайс седеше като някаква мраморна статуя. Металът пукаше и съскаше около тях. После агентът отлепи пръсти от лоста за управление, завъртя главния превключвател, свали слушалките, разкопча колана и каза спокойно:

— След теб.

Гедеон слезе от самолета. Краката не го държаха.

Двамата седнаха като роботи на мантинелата между платната. Сърцето на Гедеон биеше така бясно, че му беше трудно да си поеме дъх.

Шофьорът на камиона дотича при тях.

— Какво стана? Добре ли сте, момчета?

Добре бяха. Спряха и други коли, започнаха да слизат хора.

Гедеон — изобщо не ги забелязваше — попита:

— Колко често се случва двигател да спре просто ей така?

— Рядко — отвърна Фордайс.

— Ами и двата двигателя? По едно и също време?

— Никога, приятелю. Никога.