Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гедеон Крю (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gideon’s Corpse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2013 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Трупът на Гедеон

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Веселина Симеонова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 26

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-290-7

История

  1. — Добавяне

13.

Излязоха на улицата и лъчите на фарове и прожектори ги заслепиха.

— Десет дни — рече Фордайс и поклати глава. — Мислиш ли, че ще се опитат да се придържат към графика след това, което се случи?

— Мисля, че е напълно възможно да го ускорят — отвърна Гедеон.

— Исусе Христе!

Ниско над тях прелетя хеликоптер, сподирян от опашка детектори на радиация. Виждаха се светлините и се чуваше боботенето и на други машини, летящи в небето над различни части на града.

— Търсят лабораторията на терористите — каза Фордайс. — Какво разстояние според теб би могъл да измине Чокър, след като е бил облъчен така?

— Не особено голямо. Най-много четиристотин метра.

Почти бяха стигнали бариерите. Гедеон свали респиратора си и каза:

— Да задържим костюмите, какво ще кажеш?

Фордайс го изгледа спокойно.

— Ще кажа, че май ти харесва да бъркаш кашата.

— Имаме десет дни. Така че да, ще я бъркаме. Колкото се може повече.

— А защо са ни притрябвали костюмите?

— За да си замъкнем задниците в лабораторията на терористите. Която ще започнем да търсим още сега. Складовете на Лонг Айланд са оттатък Куинс и са най-подходящото място, от което да започнем. Казвам ти, след като се е облъчил, Чокър не може да се е отдалечил много от мястото на инцидента. Едва е можел да ходи.

Фордайс поне не отказа. Стигнаха колата, свалиха костюмите и ги хвърлиха отзад. Гедеон взе радиостанцията, прибра я в джоба си и пъхна слушалката в ухото си, за да подслушва какво си говорят другите. Фордайс включи двигателя. Докато се отдалечаваха от бариерите и си пробиваха път през зяпачите (колкото и да беше невероятно, те още бяха тук, макар да минаваше три след полунощ), в поведението на тълпата настъпи промяна. Хората започнаха да се дърпат назад, отначало бавно, после все по-бързо. Чуха се викове, някои се разбягаха.

— Какво става, по дяволите? — попита Фордайс.

Гедеон свали прозореца.

— Хей, ти, какво става? Хей!

Някакъв мърляв тийнейджър със скейтборд прелетя покрай тях, следван от други. Последва ги запъхтян мъж със зачервено лице, който сграбчи дръжката на вратата и рязко я отвори.

— Какво става? — извика Гедеон.

— Пуснете ме да вляза! — извика мъжът. — Намерили са бомба!

Гедеон реагира моментално и го изблъска навън.

— Намери си друга кола.

— Ще взривят атомна бомба! — извика мъжът и отново се помъчи да се качи. — Пуснете ме!

— Кой?

— Терористите! Казват го по всички новини! — Мъжът отново се хвърли към колата, но Гедеон затръшна вратата и Фордайс включи централното заключване.

Мъжът заблъска с потни юмруци прозорците.

— Трябва да се махнем от града! Имам пари. Помогнете ми! Моля ви!

— Всичко ще е наред! — извика му Гедеон през стъклото. — Прибирай се вкъщи и си пусни „Декстър“.

Фордайс натисна газта и колата полетя по улицата; бързо прекоси булеварда и се понесе с рев по една притихнала странична улица, далеч от паникьосаната тълпа. Беше невероятно — прозорците на всички жилищни блокове около тях светваха един след друг.

— Май новината най-сетне се е разчула — рече Фордайс. — Сега наистина ще се разхвърчат лайна.

— Беше само въпрос на време — отвърна Гедеон. Слушалката му оживя, гласовете говореха един през друг. Екипите явно бяха претоварени от изпадналите в паника хора и спешни повиквания.

Движеха се бавно по Джаксън Авеню, насред пустош от стари складове и индустриални постройки, простиращи се във всички посоки.

— Все една да търсиш игла в купа сено — каза Фордайс. — Никога няма да ги намерим.

— Да, а когато те ги намерят, никога няма да влезем, особено след представлението, което изнесохме. — Гедеон се замисли за момент. — Трябва да намерим следа, за която никой досега не се е сещал.

— Следа, за която никой не се е сещал? Де такъв късмет.

Фордайс завъртя волана и обърна обратно към булевард „Куинс“.

— Сетих се! — с внезапна възбуда възкликна Гедеон. — Ето какво ще направим.

— Какво?

— Отиваме в Ню Мексико. Ще се поразровим в живота на Чокър. Отговорът на случилото се с него се намира на запад. Приеми го — тук няма да постигнем абсолютно нищо.

Фордайс го изгледа.

— Екшънът е тук, а не там.

— Именно затова не можем да останем тук и да се борим с всичките тези бюрократи. Там поне имаме някакъв шанс да променим нещата. Да имаш по-добра идея?

Най-неочаквано Фордайс се ухили.

— „Ла Гуардия“ е само на десет минути оттук.

— Какво? Съгласен си?

— Определено. И по-добре да поемаме веднага, защото ти гарантирам, че след няколко часа местата във всички излитащи самолети ще са запазени за необозримо бъдеще.

Един хеликоптер прелетя ниско над главите им, помъкнал детектори. Миг по-късно насред бърборенето в слушалката на Гедеон се чу вик:

— Засякох нещо! Регистрирам облак!

Гласът заглъхна в пращенето на другите гласове.

— … Улица „Пиърсън“, до обществения склад…

— Засекли са източника — каза Гедеон. — Радиоактивен облак над улица „Пиърсън“.

— Пиърсън ли? Господи, тъкмо я подминахме.

— Значи ще пристигнем първи. Крайно време беше.

Фордайс наби спирачките и рязко завъртя колата на сто и осемдесет градуса. След секунди завиваха с писък на гуми по Пиърсън. Няколко хеликоптера вече висяха в небето и издирваха точното местоположение на източника, в далечината се чуваха сирени.

Улица „Пиърсън“ беше задънена — свършваше в железопътните депа. От едната й страна се издигаше безличен склад, срещу който имаше пълна с боклуци площадка и някакви други складове. В самото дъно се виждаше дълго порутено железопътно депо.

— Там. — Гедеон посочи. — Железопътното депо.

Фордайс го изгледа със съмнение.

— Откъде знаеш?

— Не виждаш ли счупения катинар? Да вървим.

Фордайс качи колата на тротоара и наби спирачки. Бързо надянаха костюмите, Фордайс грабна две фенерчета от жабката и се затичаха към депото. То бе оградено с телена мрежа, но в оградата имаше предостатъчно дупки и бързо успяха да се промъкнат. Плъзгащите се врати бяха затворени с вериги, но катинарът беше счупен и висеше на една брънка.

Гедеон избута вратата. Фордайс включи фенерчетата и подаде едното на Гедеон. Двата лъча осветиха изоставено помещение, пълно с купчини винкели, плочки, релси, ръждясали инструменти, сол и трошен чакъл.

Гедеон се огледа трескаво, но не видя нищо интересно. Това бе просто едно голямо никому ненужно място.

— По дяволите! — изруга Фордайс. — Може да е в някой от другите складове, покрай които минахме.

Гедеон вдигна ръка и огледа пода. Тук неотдавна бяха минавали хора, в прахта и мръсотията имаше много следи. Водеха към отсрещната стена, където се виждаха огромните врати на товарен асансьор. Гедеон се втурна натам.

— Под това ниво има друго — каза той, докато оглеждаше панела на асансьора. Започна да натиска копчетата, но без никакъв резултат.

Освети наоколо и видя аварийното стълбище. Бутна вратата и се озова в непрогледен мрак. Сирените вече се събираха над тях, чуваше се приглушено пращене на радиостанции, затръшване на врати, развълнувани гласове.

Бързо слязоха долу. Огромното помещение беше почти празно, ако не се брояха гредите, лебедките и движещите се куки, окачени на тавана. Във въздуха се носеше парлива миризма на изгоряла хартия и пластмаса и когато пристъпи в средата на помещението, Гедеон различи в отсрещния край натрупано изоставено оборудване. Тръгнаха натам.

— Какво е това? — попита Фордайс.

Гедеон го беше разпознал моментално и кръвта му се смрази.

— Виждал съм подобно оборудване на снимки в Музея на бомбата в Лос Аламос — каза той. — Стари снимки от Проекта Манхатън. Груба система от релси, лостове, макари и въжета, с чиято помощ може да се мести радиоактивен материал, без да се налага да се приближаваш прекалено близо до него. Много примитивна система, но горе-долу върши работа, стига да се изживяваш като мъченик и да не ти пука, че се излагаш на повишена радиация.

Докато минаваше покрай нишите и надничаше в тях, Гедеон видя още инструменти за дистанционно управление — груби плъзгачи, щитове и оловни кутии, зарязани кабели и детонатори — и отново се смрази, когато зърна счупен високоскоростен транзисторен прекъсвач.

— Господи — промълви той със свито сърце. — Тук има всичко, което е необходимо да създадат бомба, включително високоскоростни транзистори, може би най-трудните за намиране неща освен самото ядро.

— Какво е това, по дяволите? — Фордайс сочеше друга ниша, където имаше клетка и някакви остатъци от храна.

— Кучешка клетка. За голямо куче, ако се съди по размерите. Може би ротвайлер или доберман, който да държи любопитните по-надалеч.

Фордайс се движеше бавно и методично, като оглеждаше всичко.

— Има доста остатъчна радиация — каза Гедеон, след като погледна вградения в костюма си радметър. — Ей там вероятно Чокър е оплескал нещата и материалът е достигнал критично състояние. По-горещо е и от ада.

— Гедеон! Виж! — Фордайс беше коленичил пред купчина пепел и се взираше в нещо. Докато приближаваше, Гедеон чу в слушалката гласове; отгоре се разнесоха викове и отекнаха стъпки. Хората на ПЕЯБ бяха влезли в сградата.

Той клекна до Фордайс възможно най-внимателно, за да не разпилее деликатната купчина. Документи, компютърни сидита и дивидита и други хартии и оборудване бяха събрани накуп и изгорени. Лепкавата каша още вонеше на бензин. Ръката на Фордайс сочеше някакво голямо парче на върха на купчината. Гедеон се наведе и фенерчето му освети измачкана хартия — карта на Вашингтон с десетки бележки на арабски. Бяха отбелязани някои важни места, сред които Белият дом и Пентагонът.

— Май току-що открихме целта — изсумтя Фордайс.

По стълбите се чу тропот. В другия край на помещението се появиха хора с бели гащеризони.

— Кои сте вие, по дяволите? — разнесе се глас по радиовръзката.

— ПЕЯБ — отривисто отвърна Фордайс и се изправи. — Ние сме предварителният екип. Предаваме нещата на вас.

Гедеон го погледна, кимна и каза:

— Да. Време е да тръгваме.