Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (9)

9.

Очертаваше се дълго пътуване през целия град до Малка западна дванайсета улица. Гарса мълчеше и караше съсредоточено. Нощните улици на Ню Йорк бяха както винаги — ослепителни светлини, движение, шум и блъсканица. Гедеон усещаше неприязънта на спътника си, но не му пукаше. Тишината му позволяваше да се подготви за срещата, която със сигурност се очертаваше неприятна. Имаше доста добра представа какво ще иска от него Глин.

На дванадесет години Гедеон бе видял с очите си как баща му беше убит от снайперисти на ФБР. Той работеше като цивилен криптолог към СВРС, Службата за военно разузнаване и сигурност, и бе член на екипа, разработващ нови шифри. Руснаците бяха успели да разбият един от тях само четири месеца след въвеждането му и само за една нощ двадесет и шестима служители и двойни агенти бяха заловени, бяха подложени на мъчения и убити. Това бе една от най-големите шпионски катастрофи по времето на Студената война. Бяха набедили за виновен баща му. Той винаги беше страдал от депресия и от напрежението покрай обвиненията и разследването се пречупи, взе заложник и го застреляха на входа на Арлингтън Хол Стейшън — след като се беше предал.

Гедеон бе видял всичко това с очите си.

През следващите години животът му беше излязъл от релси. Майка му започна да пие. В дома им премина върволица мъже. Местеха се от град на град след поредната разбита връзка или изключване от училище. Парите на баща му се стопяваха и отначало живееха в къщи, а после в апартаменти, каравани, мотелски стаи и пансиони. Най-яркият му спомен за майка му от тези години бе как седи на масата в кухнята с чаша шардоне в ръка, с обвито в цигарен дим измъчено лице и отнесен поглед, на фона на „Ноктюрно“ на Шопен.

Гедеон беше аутсайдер и разви интереси на самотник — към математика, музика, изобразително изкуство и литература. При поредното преместване (тогава беше на седемнадесет) се озоваха в Ларами, Уайоминг. Един ден той отиде в местното историческо дружество и прекара целия ден там вместо в училище. Никой не можеше да го намери — кой би си помислил да го търси на такова място? Разположено в стара викторианска къща, историческото дружество представляваше прашен лабиринт от стаи с тъмни ъгълчета, пълни с вехтории и западняшки джунджурии — револвери, с които били убити прочути престъпници, за които никой не беше чувал, индиански артефакти, вещи на първите заселници, ръждиви шпори, ловджийски ножове и какви ли не картини и скици.

Намери убежище в една стая в дъното, където можеше да чете на спокойствие. След известно време вниманието му беше привлечено от малка гравюра, една от многото на стената. Беше дело на художник, за когото никога не бе чувал, Густав Бауман, и се наричаше „Трите бора“. Проста композиция с три малки опърпани дръвчета, растящи на гол хребет. Странно, но колкото повече се взираше в гравюрата, толкова повече му харесваше, ставаше все по-невероятна, дори вълшебна. Художникът бе успял да вложи в трите бора някакво чувство за достолепие, за достойнство, за някаква дървесност.

Задната стая на историческото дружество се превърна в негово убежище. Така и не успяха да разберат къде се крие. Можеше дори да дрънка на китарата си — глухата стара госпожа, която дремеше на рецепцията, изобщо не го чуваше. Без да знае как или защо, с времето Гедеон се влюби в тези щръкнали дървета.

А после майка му изгуби работата си и отново трябваше да се местят. На Гедеон никак не му се искаше да се сбогува с картината. Не можеше да си представи, че никога вече няма да я види.

И затова я открадна.

Това се оказа едно от най-вълнуващите приключения в живота му. И се оказа съвсем лесно. Няколко небрежно подхвърлени въпроса разкриха, че историческото дружество на практика няма никаква охрана и че прашните му каталози никога не са били проверявани. Един студен зимен ден той влезе с малка отвертка в джоба, свали картината от стената и я скри под палтото си. Преди да си тръгне, избърса стената, за да махне следата от картината, и поизмести двете съседни картини една към друга, за да скрие дупките и да заличи празнината. Цялата работа му отне пет минути и когато приключи, никой не разбра за липсващата гравюра. Беше наистина перфектна кражба. И Гедеон си казваше, че е напълно оправдана — никой не харесваше картината, никоя не я виждаше, никой не я поглеждаше, а историческото дружество я беше оставило да гние в един тъмен ъгъл. Имаше чувството, че е направил добро, досущ като баща, осиновил лишено от обич сираче.

Но тръпката беше невероятна. Физическо усещане. За първи път от години се чувстваше жив, сърцето му туптеше бясно, всичките му сетива бяха нащрек. Цветовете изглеждаха по-ярки, светът бе някак различен — поне за известно време.

Окачи картината над леглото си в новата си стая в Стокпорт, Охайо. Майка му така и не я забеляза и изобщо не спомена за нея.

Беше сигурен, че гравюрата няма почти никаква стойност. След няколко месеца обаче, докато преглеждаше различни каталози на търгове, с изненада откри, че цената й е между шест и седем хиляди долара. По онова време майка му отчаяно се нуждаеше от пари за наема и той се замисли дали да не я продаде. Но не можеше да си представи, че ще се раздели с нея.

Но по същото време имаше нужда от друга тръпка. От нова доза.

Затова започна да се навърта в намиращия се наблизо исторически обект Мъскингъм, където имаше малка колекция офорти, гравюри и акварели. Избра една от любимите си, литографията на Джон Стюарт Къри „Жител на равнината“, и я открадна.

Нищо и никаква работа.

Литографията бе пусната в тираж 250 бройки, така че никой не бе в състояние да ги проследи и съответно лесно можеше да бъде предложена на законния пазар. Интернет тепърва набираше популярност и беше много по-лесно човек да остане анонимен. Гедеон получи за картината 800 долара — и това постави началото на кариерата му като дребен крадец от исторически дружества и градски музеи. На майка му вече не й се налагаше да се безпокои за наема. Гедеон скалъпваше смътни истории за случайно отворила се работа и помощ след училище, а тя бе твърде затънала в алкохола и отчаянието, за да го пита откъде всъщност идват парите.

Крадеше за пари. Крадеше, защото обичаше някои конкретни картини. Но най-вече крадеше заради тръпката. Кражбата го въодушевяваше повече от всичко друго, връщаше ярките цветове в света, повдигаше самочувствието му, издигаше го над тесногръдата ограничена маса.

Знаеше, че подобни чувства са недостойни, но светът беше объркано място, така че защо да не излезе извън правилата? Не причиняваше вреда никому. Беше като Робин Худ, който взема неоценени произведения на изкуството от занемарени сбирки и ги предоставя на хора, които наистина им се възхищават. Постъпи в колеж, но се отказа, премести се в Калифорния и в крайна сметка се посвети изцяло на обиколки из малки музеи, библиотеки и исторически дружества, като продаваше онова, което се налагаше, и задържаше останалото.

И тогава получи телефонното обаждане. Майка му умираше в болница във Вашингтон. Отиде при нея. И на смъртното си легло тя му разказа историята — как баща му в крайна сметка не е бил виновен за пробива в сигурността. Тъкмо обратното — посочил несъвършенствата в шифрите, но не му обърнали внимание. А после, когато всичко се оплескало, нарочили него и му била скроена шапка от генерала, който бил начело на проекта — същият генерал, който бе наредил да го застрелят, докато се предава.

Баща му бил използван като изкупителна жертва. И после убит.

Животът на Гедеон се промени напълно. За първи път имаше истинска цел, цел, която си заслужаваше. Той заряза досегашните си занимания, върна се в колежа, защити докторат по физика и постъпи на работа в Лос Аламос. Но през цялото време, упорито като пчела, бръмчаща в буркан, търсеше — търсеше доказателствата, които му бяха нужни, за да изчисти името на баща си и да отмъсти на генерала, който го беше убил.

Отне му години, но накрая откри онова, което му трябваше — и постигна своето. Генералът вече бе мъртъв, баща му бе отмъстен.

Но от това нямаше полза — отмъщението не съживява хората, нито може да върне пропилените години. Все пак животът беше пред него и той бе твърдо решен да вземе всичко от него.

А после, след развръзката — преди малко повече от месец — се случи голямата катастрофа. Беше му казано, че страда от заболяване, носещо живописното име „аневризмена малформация на вената на Гален“. Ставаше въпрос за патологичен възел от кръвоносни съдове дълбоко в мозъка. Малформацията не можела да се оперира или лекува и щяла да го убие в рамките на една година.

Или поне така му бе казано. Каза му го Илай Глин — човекът, който му даде първата задача като агент.

Смяташе се, че има една година живот. И сега, докато двамата с Гарса пълзяха по улиците на Ню Йорк към централата на „Ефективни инженерни решения“, Гедеон беше убеден, че Глин отново иска да му отмъкне тази година — да го убеди да поеме още една мисия за ЕИР. Не беше сигурен как точно ще успее да го направи, но беше убеден, че е свързано с онова, което току-що се бе случило с Чокър.

Докато колата завиваше по Малка западна дванайсета улица, Гедеон се приготви за предстоящия сблъсък. Щеше да е спокоен, но твърд. Щеше да запази достойнството си. Нямаше да се пали. И ако решеше, просто щеше да каже на Глин да си го начука и да си излезе.