Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (31)

31.

Стоун Фордайс се събуди от мелодията на сериала „Мъжът от U.N.C.L.E.“ Изключи пипнешком алармата на мобилния си телефон, изруга и се надигна с мъка. Знаеше, че за пулсирането в главата му е виновно виното, и подозираше, че хаосът в стомаха е от проклетите бъбреци, които бе ял вечерта.

Погледна часовника — 5:00. Имаше рутинен доклад за 7:30 нюйоркско време, или 5:30 местно. Тоест имаше половин час да постави мозъка си в ред.

Десет минути преди разговора, докато беше в разгара на бръсненето, телефонът иззвъня. Фордайс изруга, избърса ръцете си и вдигна.

— Със специален агент Фордайс ли разговарям? — попита хладният глас на д-р Майрън Дарт.

— Прощавайте, но мислех, че конферентният разговор е насрочен за седем и тридесет — раздразнено каза Фордайс, като бършеше пяната от неизбръснатата половина на лицето си.

— Конферентният разговор е отменен. Сам ли сте?

— Да.

— Имам информация за вас, съобщиха ми я току-що. Информация от… много деликатен характер.

 

 

Снимачното ранчо „Кръг Y“ се намираше северно от Санта Фе в басейна Пиедра Лумбре — имот на площ четири хиляди декара, пресечен от сухото корито Джаспър Уош и заобиколен от плата и планини, губещи се в далечината. Беше горещ ден в края на юни, пустинният въздух бе чист и плътен. Кръг Y бе най-прочутото от многото т.нар. „снимачни ранчо“ около Санта Фе — работещо ранчо, което приютяваше и реквизит за уестърни, използван от холивудските студия за заснемане на филми и телевизионни програми.

Докато Гедеон караше по лъкатушещия път, от равнината изникна съвършено като картинка копие на каубойски град: църква с камбанария в единия край и класическо гробище в другия. Прашната главна улица минаваше по дължината на градчето. От по-близко обаче то започваше да изглежда малко странно, а после сградите се оказаха просто фасади, закрепени върху небрежно сковани скелета. Малко зад бутафорното селище минаваше потокът Джаспър Крийк, в момента пресъхнал — сухото дере се виеше между скалите, белязани тук-там със стари канадски тополи.

Гледката беше великолепна, всичко бе боядисано в златно от лъчите на изгряващото слънце под сапфиреното небе. Въздухът бе все още прохладен, но се усещаше, че скоро ще настане нетърпима жега.

Гедеон паркира на прашната площадка до градчето, където с въжета бяха отбелязани места за четири коли, и тръгна към декорите. Наоколо цареше трескава дейност, във въздуха се издигаха кранове с камери, раздаваха се команди по мегафони, хора тичаха насам-натам.

По-голямата част от градчето беше оградена с лента и когато Гедеон се приближи, мъжът на бариерата го пресрещна с бележник в ръце и го погледна въпросително.

— Трябва да се видя със Саймън Блейн — каза Гедеон.

— Той очаква ли ви?

Гедеон извади служебната си карта.

— ФБР. — Пусна предразполагаща усмивка, не се сдържа и намигна. „Май ще свикна с това“ — помисли си.

Мъжът взе картата, огледа я подозрително и му я върна с кисела физиономия.

— За какво става въпрос?

— Не мога да се впускам в подробности.

— Господин Блейн в момента е зает. Можете ли да почакате?

— Няма да си създаваме проблеми, нали?

— Ъ-ъ-ъ, не, категорично не. Но… момент, ще проверя дали ще има минутка за вас.

И забързано се отдалечи. Гедеон се възползва от момента, пъхна се под лентата и влезе в „градчето“. Дългата главна улица минаваше между кръчма, конюшня, смесен магазин, нещо като публичен дом, ковачница и офиса на шерифа. Недалеч се изтъркаля един сух бурен и Гедеон забеляза, че е истински, но боядисан със спрей в златисто, и че го духа машина за вятър, скрита зад една фалшива фасада. Други боядисани бурени бяха събрани в телен кош и някакъв работник ги пускаше един по един, като викаше на колегата си при машината накъде точно да ги насочи.

Конници с каубойски дрехи минаха по улицата, яхнали пъстри коне. Най-отпред беше Алида, русата й коса се вееше на изкуствения вятър като златен пламък. Беше облечена по всички правила на уестърна — бяла риза, кожена жилетка, револвери в кобури, вълнени панталони, шапка, ботуши… Погледна Гедеон, позна го и отклони коня си настрани. Скочи на земята, намръщи се и тръгна към него, като водеше коня за повода.

— Какво правите тук?

— Просто минавам. Търся баща ви.

— Само не ми казвайте, че още вървите по тази тъпа следа.

— Боя се, че е така — любезно отвърна той. — Хубав кон. Как се казва?

Тя скръсти ръце.

— Сиера. Баща ми е наистина зает.

— Не можем ли да я караме по-учтиво и дружески?

Тя въздъхна раздразнено.

— Колко време ви е нужно с него?

— Десет минути.

Мъжът с бележника приближи забързано. На лицето му бе изписано безпокойство.

— Много съжалявам, сам се е вмъкнал…

Алида се обърна към него с лъчезарна усмивка.

— Аз ще се погрижа за това. — Обърна се отново към Гедеон и усмивката й изчезна така бързо, както се бе появила. — Тъкмо ще снимат финала на „Изгряваща луна“ и предстои голяма сцена с пиротехнически ефекти. Не можете ли да изчакате да свърши?

— Пиротехнически ефекти ли?

— Ще взривят и изгорят града. Или поне голяма част от него. Пиротехниците са почти готови. — Замълча за момент и добави: — Може да ви хареса.

Така щеше да има повече време да се помотае наоколо и да й задава въпроси. Стига да можеше да измисли какви. Е, поне щеше да е до нея.

— Колко време ще продължи?

— Около час. Като дойде ред на експлозиите и огъня, всичко тръгва бързо. След това ще можете да поговорите с татко.

Той кимна.

— Става. — Огледа я преценяващо. — Приличате на звезда.

— Играя като дубльорка и статист.

— Кого дублирате?

— Главната героиня, Долорес Чармей. Играе Кейт Говедарката.

— Кейт Говедарката?

— Единствената жена в историята на Запада, убита за кражба на говеда. — Алида го дари с кратка усмивка.

— Аха. Е, това ви отива. Колко лоши убивате?

— О, някъде петима-шестима. Освен това трябва да препускам, да крещя, да гърмя с револверите, да минавам през огнена преграда, да карам други да се хвърлят в паническо бягство, да ме прострелват и да падам от коня — обичайните неща.

Покрай тях мина човек, който размотаваше кабел, след него други двама мъкнеха бутилка пропан. Зад църквата Гедеон видя някакви хора внимателно да разполагат нещо като гигантски мях за съхранение на газ и попита:

— Какво е това там?

— Част от пиротехниката. Мехът ще създаде огнена топка. Много е зрелищно, но всъщност няма експлозия. Във филма лошите тайно са складирали в града оръжие и муниции, така че много от нещата им хвръкват във въздуха.

— Не е ли опасно?

— Не и ако се направи както трябва. Имаме специален екип за целта. Всичко е планирано и съгласувано до последната подробност. Безопасно е като разходка в парка. Просто човек не бива да е вътре в града, когато се подпали, това е всичко.

Започваше да се пали по темата и, за негово облекчение, като че ли забравяше, че не го харесва.

— А онези неща там? — попита той и посочи някакви заровени в земята цилиндри.

— Наричаме ги гръмчета. Пълни са с експлозивна смес, която се взривява като бомба и запраща всичко нагоре. Онези кабели там отиват до дюзи и рамки, които изхвърлят струи горящ пропан за поддържане на огъня. Ще ви хареса, когато всичко лумне — разбира се, стига да си падате по експлозиите.

— Обожавам експлозиите — рече той. — От всякакъв вид. Всъщност едно от нещата, с които се занимавам в Лос Аламос, е проектиране на експлозивни лещи за имплозивни ядрени устройства.

Алида го зяпна и малкото дружелюбност на лицето й се изпари напълно.

— Ама че отвратително. Проектирате атомни бомби?

Той побърза да смени темата.

— Споменавам го само защото това тук не е чак толкова различно. Предполагам, че цялата пиротехника е свързана с някакъв централен компютър, който я задейства в точно определен ред.

— Именно. След като започне, по-добре да продължи нататък, тъй като малко неща оцеляват и няма връщане назад. Ако пропуснат кадър, пиротехника за два милиона долара отива на вятъра, без да се броят повечето декори. — Тя извади цигари от джоба на ризата си и си запали.

— Ъ-ъ-ъ, тук пушенето позволено ли е?

— Категорично не — отвърна тя и издуха дима към него.

— Ще ме почерпите ли една?

С крива усмивка тя извади цигара от пакета, запали я и я пъхна между устните му.

Дребен кривокрак опак на вид мъж с бръсната глава мина по улицата на късите си крачка, като лаеше в мегафон. Алида скри цигарата зад гърба си и Гедеон последва примера й.

— Това да не е…?

— Роберто Липари. Режисьорът. Същински нацист.

С периферното си зрение Гедеон забеляза някакво движение и се обърна. Приближаваха десетина коли сред облак прах. Но вместо да спрат на паркинга, минаха през лентите и продължиха към градчето, като в същото време се разгръщаха.

Липари ги видя, спря и ги зяпна намръщено.

— Какво става? — попита Алида.

— Като че ли законът идва — отвърна Гедеон.

Колите заобиколиха градчето и спряха. Вратите се отвориха и от всеки автомобил слязоха по четирима души — всички с издути сини костюми, под които несъмнено се криеха бронежилетки.

Режисьорът тръгна със свирепа физиономия към най-близката кола, като размахваше ръце и крещеше, но без резултат. Мъжете с костюмите тръгнаха напред, като показваха значките си. Движеха се координирано.

— Класика — каза Гедеон. — Ще арестуват някого. Сериозна акция.

„Да не би да са дошли за Блейн?“

— Господи, не! — изстена Алида. — Не точно сега.

За своя изненада Гедеон видя Фордайс да слиза от водещата кола. Агентът на ФБР като че ли оглеждаше района. Гедеон му махна с ръка. Фордайс го забеляза и тръгна към него. Лицето му беше мрачно.

— Нещо не е наред — каза Гедеон.

— Направо не мога да повярвам. Не може да са дошли за баща ми.

Фордайс се приближи. Лицето му беше зачервено, веждите смръщени.

— Какво става? — попита Гедеон.

— Трябва да поговорим насаме. Ела насам. — Фордайс се обърна към Алида. — Дръпнете се, ако обичате.

Гедеон тръгна след Фордайс, по-далеч от Алида и оживената главна улица. Стигнаха до едно закътано място зад фалшива фасада. Навсякъде се виждаха кабели и гръмчета. Фордайс извади пистолета си.

— Ще арестуваш ли някого? — попита Гедеон.

Фордайс кимна.

— Кого?

Пистолетът се насочи към него.

— Теб.