Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (53)

53.

Гедеон отби джипа от пътя на петнайсетина километра от ранчото Юта Крийк. Трябваше да се успокои. Чувстваше се ужасно заради онова, което бе направил на Уилис. Беше му изкарал акъла, беше се отнесъл жестоко с него, беше го унизил. Уилис едва ли бе най-свестният човек на света, но никой невинен не заслужаваше подобно отношение. А той бе несъмнено невинен. Може би зад всичко това се криеше някой друг от култа? Невъзможно, не и без знанието на Уилис.

Беше направил ужасна грешка.

На всичкото отгоре бе един след полунощ и до А-Деня оставаше един ден. Един ден. А той имаше толкова представа кой стои зад заговора, колкото когато бе пристигнал в Санта Фе преди осем дни…

Стисна здраво волана и осъзна, че се е задъхал. Трябваше да се овладее, да проясни ума си и да обмисли отново всичко.

Изключи двигателя, отвори вратата и слезе. Нощта беше прохладна, вятърът едва чуто шумолеше в клоните на боровете, звездите примигваха в небето. Отпусна се и се опита да успокои дишането си.

Ранчото Юта Крийк нямаше нищо общо с терористичния заговор. Това беше ясно. Значи отново се връщаше на Джоузеф Карини и джамията Ал Дахаб. Естествено, те открай време бяха очевидните виновници и сега това се потвърждаваше. Беше прекалил с хитроумните си предположения. Очевидният отговор, най-простият отговор почти винаги е и верният. Това е един от фундаменталните принципи на научното изследване — както и на криминалното разследване.

Но наистина ли всичко бе така очевидно? Защо им е на мюсюлманите да го изкарват свой събрат по вяра, когато подобен ход само ще засили подозрението и ще насочи вниманието на всички към тях? В края на краищата федералното разследване вече им се беше стоварило с цялата си тежест на главите. Около джамията се въртяха стотици следователи, надничаха в най-личните документи на вярващите, разпитваха ги, ровеха във всичките им тайни. Гедеон и Фордайс бяха само двама от тези стотици досадници. Не бяха научили нищо ценно, нищо необичайно — поне доколкото можеше да прецени. А онзи, който се беше опитал да го натопи, бе поел огромни рискове, за да проникне в строго засекретената компютърна система. Ставаше въпрос за човек, който смяташе, че е научил нещо толкова уличаващо, толкова опасно, че се налага да предприеме необичайни мерки…

Внезапно се сепна. Да натопят него. Имаше нещо, което беше пропуснал — нещо очевадно, но едва сега се сети за това. Тези действия бяха предприети срещу него и единствено срещу него. В края на краищата не бяха натопили и Фордайс. Всъщност Фордайс го гонеше и щеше да го гони до дупка.

След саботажа на самолета Гедеон беше приел, че онзи, който го е направил, се опитва да убие и двамата, за да прекрати разследването. А в действителност се опитваха да спрат единствено него.

Какво беше направил сам? Какво беше разследвал, с кого беше разговарял без Фордайс?

Отговорът дойде веднага щом си зададе въпроса.

Загледа се в нощното небе, към безкомпромисните точици светлина. Възможно ли бе? Изгледаше абсолютно невероятно. Но вече беше доказал, че не е Уилис, и беше сигурен, че не са мюсюлманите. В главата му прозвуча максимата на Шерлок Холмс: „След като елиминираш невъзможното, онова, което остава, колкото и невероятно да изглежда, трябва да е истината“.