Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (64)

64.

Караха мълчаливо през подножието на Апалачите в югозападната част на щата. Отсрещните платна още бяха задръстени от коли на бежанци, докато тяхната половина на магистралата бе на практика пуста. Гедеон гледаше право напред, стиснал здраво волана. Дали да се опита отново да се обади на Глин? Той със сигурност имаше нужните връзки. Бързо отхвърли тази идея — Гарса беше заявил недвусмислено, че трябва да се оправя сам.

— Вече знаем плана им — каза Фордайс. — Трябва само да се свържем с ПЕЯБ, да им кажем да се погрижат за охраната на Военномедицинския институт и всичко е свършено.

Гедеон мълчеше.

— Съвсем ясно е, че не можем да се справим сами — добави Фордайс.

Гедеон пак не отговори.

— Надявам се, че си съгласен. Звъня на Дарт. — Фордайс извади мобилния си телефон.

— Чакай малко — спря го Гедеон. — Защо мислиш, че Дарт ще ни повярва?

— Компютърът е у нас. Имаме файла. Ако това не е доказателство, не знам какво е. — Фордайс започна да набира номера.

— Не мисля — бавно рече Гедеон.

Фордайс престана да набира.

— Защо?

— Дарт няма да ни повярва. Той смята, че аз съм терорист, а ти си скапаняк, отстранен от длъжност, че на всичкото отгоре и в самоотлъчка.

— Доказателството е в компютъра.

— В текстов файл, който спокойно бихме могли да създадем или доредактираме.

— Но нали е криптиран!

— Голяма работа. Самият файл не е криптиран, а само компютърът. Стоун, помисли. Разследването е здравата затънало в теорията за джихадистки заговор. Просто се е набрала прекалено голяма инерция, за да могат да завият.

— Не е нужно да завиват. Достатъчно е само Дарт да прати войници да пазят хранилището с едрата шарка. Всеки съвестен следовател би го направил.

Гедеон поклати глава.

— Дарт не е глупак, но следва сляпо правилата. Не е от хората, които мислят извън установените рамки. Обадиш ли му се, ще ни арестуват веднага щом се появим с компютъра. Ще искат да го анализират, за да се уверят, че не сме изфабрикували нещо. Ще започнат разпити… а междувременно едрата шарка ще бъде открадната. И ще ни повярват едва когато е станало прекалено късно.

— Да, но аз познавам ФБР и ти гарантирам, че ще си вържат гащите и моментално ще пратят поне няколко души да пазят хранилището.

— Вече не става въпрос само за ФБР или ПЕЯБ. Разследването е излязло от контрол и вече не се подчинява на здравия разум. Всички са тръгнали по лъжливи следи, търсят конспиративни теории и така нататък. А ние цъфваме и започваме да дрънкаме някакви небивалици за едра шарка… Помисли си сериозно. Дарт няма да реагира навреме и онези ще се доберат до вируса. Обадиш ли се на Дарт, те ще спечелят. Край на играта.

— По дяволите! Тогава какво предлагаш?

— Много просто. Отиваме във Форт Детрик — сигурен съм, че ще успеем да влезем, особено с тази твоя значка — и устройваме засада на кучите синове, когато дойдат да вземат вируса. Хващаме ги в крачка. Взимаме им вируса, задържаме ги и викаме помощ.

— Защо да не ги спрем преди да са взели вируса?

— Защото трябва да ги пипнем с него. Ако просто ги спрем на вратата, може да стане сбиване, нас ще ни арестуват, а тях ще ги пуснат — и те ще изпълнят плана си. Трябва ни доказателство за извършено престъпление.

— Ти за какъв се мислиш? За героя, който спасява света? Ами ако цъфнат с десетина въоръжени до зъби момчета?

— Няма. Помисли. Идеята е всичко да стане тихомълком. Да отвлекат вниманието на охраната, да се вмъкнат и да се ометат, без никой да ги забележи.

— Все пак казвам да се обадим на Дарт.

Гедеон се ядоса.

— Познавам Дарт. Беше директор на лабораторията през първата ми година в Лос Аламос. Вярно, умен е, но е също така и инат, предпазлив и праволинеен. Той няма да ти повярва, няма да постави охрана на хранилището, а ще арестува и двама ни и ще се мотае, докато не стане прекалено късно. Понеже щом онези вземат едрата шарка, всичко приключва. Достатъчно им е само да изхвърлят една епруветка през прозореца и Щатите са преебани. Всички си изкараха акъла заради една атомна бомба. Е, чуй ме хубаво — едрата шарка е по-лоша от атомна бомба. Много по-лоша.

Последва дълго мълчание. Лицето на Фордайс бе зачервено от гняв, но той не казваше нищо. Явно беше разбрал, че Гедеон е прав.

— Затова няма да казваме на Дарт. Ще го направим сами. В противен случай губим.

— Добре — процеди Фордайс.

Отново замълчаха.

— Искаш ли да чуеш плана ми? — попита Гедеон.

След кратко колебание Фордайс кимна.

— Вмъкваме се вътре. Ти поемаш лобито. Аз слизам до лабораторията на четвърто ниво, където се пази едрата шарка. Ще си сложа защитен костюм, за да не ме познаят. Когато Блейн пристигне, ти ми се обаждаш, аз му устройвам засада в лабораторията, след като е отворил сейфа, и го държа на прицел, докато ти викаш помощ. Всичко трябва да стане на четвърто ниво, така че вирусът да не излезе оттам.

— Ами ако са въоръжени?

— Не ми се вярва. Рисковано е. Нали ти казах — целият план разчита на подвеждане и измама, не на сила. Но дори да са въоръжени, ще имам предимство. И бъди сигурен, че ако се наложи, ще стрелям на месо.

Още докато го казваше се запита какво ли ще е, ако убие бащата на Алида. Не, нямаше да мисли за това.

— Май ще стане — бавно каза Фордайс. — Да. Мисля, че може да се получи.