Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (26)

26.

Докато си пробиваха път през тълпите полицаи и други служители на реда, Фордайс мълчеше. Когато обаче приближиха колата, не издържа и избухна.

— Този тип е добър. Прекалено добър, ако питаш мен.

Гедеон изсумтя в знак на съгласие.

— Същински Хорейшо Алджър^[1]. Но ако е лъжец, страшно го бива. — Въздържа се да добави: „А аз разбирам от тези неща“. — Не би било трудно да проверим версията му.

— О, не се и съмнявам, че всичко ще е наред. Типове като него са предпазливи.

— Мисля, че няма да е зле да разберем защо е напуснал Католическата църква.

— Аз пък залагам десет към едно, че се надява да направим точно това. Спомни си само как наблегна на този факт.

Приближиха групата протестиращи зад полицейските прегради. Гневните им викове стържеха като шкурка в спокойния въздух на пустинята. Отделни гласове се извисяваха от време на време над всеобщата какофония.

Фордайс внезапно спря и наклони глава.

— Чу ли?

Гедеон също спря. Някой крещеше нещо за каньон и правене на бомба.

Отидоха при протестиращите. Когато видяха, че най-сетне са привлекли нечие внимание, те завикаха и заразмахваха табелите си с удвоена енергия.

Млада жена с типична западняшка рокля, ботуши, шапка и колан с голяма катарама пристъпи напред.

— Промъкват се в Каньона на кобрата точно преди залез…

— Лично ли ги видяхте?

— Разбира се, че ги видях.

— Къде се намирахте?

— На ръба. Покрай него има пътека, по която яздя. Видях ги, вървяха нагоре по каньона и мъкнеха материали за изработка на бомба. Сглобяват я някъде там.

— Материали за изработка на бомба? Какви по-точно?

— Ами, раници, тежки раници. Вижте, не се майтапя, наистина правят бомба.

— Колко пъти сте ги виждали?

— Само веднъж, но и това е достатъчно, за да разбере човек, че…

— Кога?

— Преди половин година. И да ви кажа…

— Благодаря.

Записаха името и адреса й и отидоха при колата. Фордайс седна зад волана. Още беше ядосан.

— Ама че загуба на време!

— Може и да не е, ако от сведенията за каньона излезе нещо.

— Може би си заслужава да се провери. Но тази жена просто повтаряше слух. Самата тя не е видяла нищо. Онова, което ме интересува повече, са онези двамата, които вървят след нас, откакто излязохме от джамията.

— Следят ли ни?

— Не ги ли видя?

Гедеон се изчерви.

— Не съм гледал. Изобщо.

Фордайс поклати глава.

— Не знам кои са, но ги заснех на доста дълго видео.

— Видео? Кога успя да ги снимаш, по дяволите?

Фордайс се ухили и извади от джоба си химикалка.

— Деветдесет и девет долара, „Шарпър Имидж“. По-добре е, отколкото да попълваш формуляри в три екземпляра и да чакаш седмици, за да получиш официален запис от ПЕЯБ. — Запали колата и лицето му отново стана сериозно. — Пропиляхме три дни. До А-Ден остава седмица, може би по-малко. А виж тази каша. Просто я виж. Направо се побърквам.

Кимна презрително към морето правозащитници и даде газ.