Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (38)

38.

Пустошта свърши и Лос Аламос започна така, сякаш някой беше теглил черта — дърветата внезапно се смениха с типичен квартал от предградията с провинциални къщи, поляни като от пощенски картички, игрища, детски басейни и алеи за автомобили и каравани.

Под прикритието на дърветата Гедеон се взираше през тъмната поляна към конкретен миниван, стар „Астро“ модел 2000 г. Беше единадесет вечерта, но къщата тънеше в мрак. Нямаше никого. Всъщност почти всички къщи бяха тъмни; навсякъде цареше атмосфера на пустота, дори на изоставеност.

— Това ме изнервя — обади се Алида.

— Няма никого. Като че ли всички са се махнали.

Тръгна уверено през поляната, Алида го последва на няколко крачки зад него. Стигнаха до къщата и той се обърна към нея.

— Изчакай тук.

Нямаше признаци за аларма и му трябваха две минути (и дълъг опит) да се промъкне вътре и да се увери, че къщата е празна. Отиде в спалнята и си намери чисто нова риза, която почти му ставаше. Среса се в банята, взе някакви плодове и газирани напитки от кухнята и се върна при Алида.

— Надявам се да не си чак толкова нервна, че да не можеш да хапнеш — каза и й подаде една ябълка и кутия кока-кола.

После се качи в колата. Ключовете не бяха нито на запалването, нито на таблото. Той слезе и отвори капака.

— Какво правиш? — попита Алида с пълна уста.

— Давам на късо, за да я запаля.

— Господи. И това ли е от малките ти „умения“?

Гедеон затвори капака, качи се пак в колата и започна да сваля капака на кормилния лост с отвертката, която бе намерил в жабката. След няколко минути двигателят се закашля и оживя.

— Това е лудост. Ще ни застрелят на място!

— Легни на пода и се завий с онова одеяло.

Алида се качи отзад и се сниши. Без да каже нито дума повече, Гедеон превключи на задна, излезе на улицата и подкара към главния портал на Техническата зона. Градът беше пуст, но дори в този късен час и надвисналата над страната ядрена заплаха работата в Лос Аламос продължаваше — ослепителните прожектори над портала светеха, двамата въоръжени стражи бяха в кабинките си.

Отпред проверяваха друга кола. Гедеон намали, спря и зачака. Надяваше се охраната да не го разглежда прекалено подробно — ризата му беше чиста, разбира се, но панталоните бяха целите в кал. Сърцето му биеше бясно. Каза си, че няма причина от ФБР да обявяват името му — нямаше защо да уведомяват охраната на Лос Аламос, тъй като това щеше да е последното място, където да отиде; а и имаше куп причини да пазят самоличността му в тайна, докато не се доберат до него.

Но от друга страна, ако Алида беше права? Ако го бяха обявили за всеобщо издирване? Тогава щяха да го спипат още на портала. Това беше лудост. Имаше кола — можеше просто да обърне и да се разкара. Започна да изпада в паника и превключи на задна, готов да натисне газта до дупка.

Колата пред него мина през портала.

Вече бе твърде късно. Превключи отново на първа и запъпли напред, спря, отвори прозореца и подаде на охраната служебната си карта от Лабораторията…

Охранителят явно го позна, кимна равнодушно, взе картата и влезе в кабинката си. Обикновено не ставаше така. Може би се беше сетил, че колата не е неговата?

Гедеон отново превключи на задна и кракът му замря над педала на газта. Зад него нямаше други коли. Ако потеглеше рязко назад, можеше да стигне завоя на пътя за Банделиер, преди да се сетят да го подгонят. Там щеше да се отърве от колата при индианските руини Цанкави и да продължи пеша към резервата Сан Илдефонсо.

Трябваше да действа сега, преди да се е задействала алармата!

Охранителят излезе с усмивка и с картата в ръка.

— Благодаря, доктор Крю. Работите до късно, както виждам.

Гедеон успя да се усмихне.

— Работата няма край.

— Самата истина. — И мъжът му махна да продължи.

 

 

Гедеон спря в дъното на паркинга на Техническа зона 33, където работеше. Това беше огромна, подобна на склад сграда от бяла мазилка и пропанел. Вътре се намираха офисите и лабораториите на част от Екипа по управление на запасите, от които имаше достъп до подземните опитни помещения и малкия линеен ускорител за изследване на ядрата на старите бомби и други радиоактивни материали.

В тъмното купе Гедеон провери бутафорния револвер. Беше копие на стар колт модел 1877, никелиран и зареден с халосни. Надяваше се, че няма да му се наложи да го използва.

Затъкна го в колана си и го скри с ризата.

— Пристигнахме.

Алида отметна одеялото и се надигна.

— Това ли беше? Няма ли още охрана?

— Има, но не и за офисите.

Погледна се в огледалото — не беше особено чист, нито особено бръснат. В работата беше известен с небрежното си облекло, така че се надяваше никой да не обърне внимание на външния му вид. Пък и повечето физици бяха пословично немарливи.

Слязоха от колата, пресякоха паркинга и заобиколиха, за да излязат отпред.

— Онзи Бил Новак, за когото спомена, човекът от мрежовата сигурност, тук ли е? — попита Алида. — Минава единайсет.

— Сигурно го няма. Но в офиса винаги има някой. Тази нощ най-вероятно е Уорън Чу. Поне се надявам да е така. Малко е вероятно да създаде неприятности.

Влязоха в сградата. В предната част минаваше Г-образен коридор; самите лаборатории бяха отзад и под земята. Гедеон вървеше бавно, като контролираше дишането си и се опитваше да остане спокоен. Зави на ъгъла, спря до една врата и почука.

— Да? — разнесе се приглушен глас отвътре. Вратата се отвори. На прага се появи Чу — загладен тип с очила и дружелюбна физиономия. — О, Гедеон! Къде се губиш?

— Ваканция. — Посочи спътничката си. — Това е Алида. Нова е, развеждам я.

Кръглото лице се обърна към Алида и усмивката стана още по-широка.

— Добре дошла на Марс, земна жителко.

— Може ли да влезем? — попита Гедеон и изгледа Чу многозначително.

— Разбира се. Защо, проблем ли има?

— Да. При това голям.

Лицето на Чу посърна.

Влязоха в малък кабинет без прозорци. Чу погледна калните панталони на Гедеон, но не каза нищо. Алида седна, Гедеон остана прав. Надуши миризмата на кафе и забеляза кутия понички. Изведнъж се почувства зверски гладен.

— Може ли? — Взе кутията и я отвори.

— Разбира се.

Гедеон си взе две. Улови погледа на Алида и извади две и за нея.

— Е, какво има? — Чу изглеждаше раздразнен, че лакомствата му изчезват с такава скорост.

Гедеон преглътна, махна трохите от устата си и каза:

— Изглежда, някой е бърникал в компютъра ми, докато ме е нямало. Хакнал го е. Не зная как са заобиколили паролата, но са го направили. Искам да знам кой е.

Чу пребледня.

— Господи, Гедеон, знаеш, че трябва да докладваш по установения ред. Не можеш да идваш тук. Аз съм просто техническо лице.

Гедеон го изгледа твърдо.

— Идвам при теб, защото онзи, който го е направил, е натопил теб.

— Мен ли? — Чу вдигна изумено вежди.

— Да, теб. Виж, знам, че не си ти. Но онзи е лепнал твоя снимка на екрана ми — показваш ми среден пръст. И е добавил отдолу: „Да ти го начукам и на теб“.

— Сериозно? Но защо? Ще го убия тоя идиот, кълна се. — Обърна се към монитора. — Кога е станало?

Гедеон се замисли. Бяха го натопили някъде между самолетната катастрофа и опита да го арестуват.

— Ами… в периода от вчера сутринта до преди четири дни.

— А стига бе! — възкликна Чу, вперил поглед в екрана. — Акаунтът ти е замразен. Без изобщо да ми кажат!

— Защото те подозират.

Чу заскуба дългата си коса.

— Не мога да повярвам! Кой го е направил?

— Има ли начин да влезеш в акаунта ми и да огледаш? Нали се сещаш, може би ще успеем да открием кой го е направил, преди да се разчуе и охраната да дотърчи да те разпитва.

— По дяволите, да. Мога да вляза. Ако не са ми отнели и това.

Сърцето на Гедеон се разтуптя по-бързо.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Пръстите на Чу затанцуваха яростно по клавиатурата. — Но откъде хакерът е научил паролата ти?

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Записвал ли си я някъде?

— Ти пък.

— Да си се логвал пред някого?

— Не.

— Значи трябва да е някой с високо ниво на достъп.

Гедеон гледаше напрегнато числата, които пълзяха по екрана все по-бързо и по-бързо. Чу беше като олицетворение на вбесения компютърджия.

— Ще го пипна, мамка му — ръмжеше, докато тракаше на клавиатурата. — Ще го пипна… Готово, влязох в акаунта ти!

Последно тържествено чукване на клавиш и Гедеон зяпна екрана. На него се виждаше началната му страница след влизането в системата. Къде можеше да са инкриминиращите „джихадистки любовни писма“?

Докато гледаше купищата имейли, му хрумна идея.

— Има ли някакви съобщения до или от Чокър?

— Рийд Чокър ли?

Чу го изгледа неспокойно, но пусна търсенето. Появи се списък, горе-долу от времето, когато Чокър беше изчезнал. Гедеон остана зашеметен от броя на съобщенията; изобщо не можеше да си спомни да си е кореспондирал с Чокър.

— Май вие двамата доста сте си приказвали — обади се Чу. — И как това ще ни помогне да открием хакера?

— Тези имейли са вмъкнати допълнително — каза Гедеон. — От хакера.

— Нима? — отвърна Чу скептично. — Подобно нещо изисква доста сериозна работа.

— Никога не съм разменял имейли с Чокър. Добре де, почти никога.

Гедеон се пресегна през Чу, избра имейл отпреди година с невинното заглавие „ваканция“ и го отвори.

Салаам, Рийд,

В отговор на въпроса ти — помниш как ти разказах, че светът е разделен на дар ад ислам и дар ал харб, „дом на исляма“ и „дом на войната“. Между тях няма средна земя, няма междинно положение. Ти, Рийд, лично влезе в Дома на исляма. Сега започва истинската борба — с Дома на войната, на който обърна гръб.

Гедеон впери невярващ поглед в екрана. Никога не беше писал подобно нещо. Съобщението не само го изкарваше съзаклятник на Чокър — излизаше, че го е вербувал. Бързо отвори следващия имейл.

Приятелю Рийд, салаам,

Джихад не е само вътрешна борба, но и външна. Не може да има мир за теб като добър мюсюлманин, не може да има край на борбата, докато целият свят не стане дар ал ислам.

Започна да прелиства имейлите. Ясно беше, че става дума за изключително сложна и мащабна измама. Нищо чудно, че Фордайс се беше вързал. Забеляза един особено голям имейл и го отвори.

Моментът настъпи. Не се колебай. Ако някой получи посланието на исляма и умре, докато го отхвърля, той е завинаги обречен на адския огън. Всеки, които повярва искрено в посланието, ще бъде опростен от предишните си грехове и ще живее вечно в рая. Ако вярваш, действай според вярата си. Не се безпокой какво мислят другите. Става дума за твоя вечен живот.

Съобщенията продължаваха в същия дух и убеждаваха Чокър да приеме исляма. Гедеон четеше с растяща ярост. Беше не просто натопен; беше натопен по изключително изтънчен начин — и то от вътрешен човек.