Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (7)

7.

Всички задействали гайгеровия брояч бяха натоварени в микробусите като добитък. Купонясващите зяпачи се бяха разбягали, захвърляйки глупавите си шапки и биричките. Облечени като марсианци екипи обикаляха от врата на врата и извеждаха хората от домовете им, като понякога им се налагаше да прибягват до сила. Старци се тътреха по пантофи, истерични майки крещяха, ревяха деца. Високоговорителите монотонно призоваваха всички да запазят спокойствие и да сътрудничат, като уверяваха, че цялата суматоха е в интерес на собствената им безопасност. Не се споменаваше нито дума за радиация.

Гедеон и останалите бяха наблъскани да седнат на поставените една срещу друга пейки. Вратите се затръшнаха и микробусът потегли. Фордайс, който беше срещу него, бе мрачен и мълчалив, но повечето от останалите изглеждаха като насрани от страх. Сред тях бе и психологът Хамърсмит, чиято риза бе окървавена, както и един от специалните части, онзи, който бе застрелял Чокър от упор и също бе опръскан с кръвта му. С радиоактивната му кръв.

— Преебани сме — каза мъжът от специалните части, едър як тип с грамадни ръчища и нелепо тънък глас. — Ще пукнем. Нищо не могат да направят. Не и с радиацията.

Гедеон мълчеше. Невежеството на повечето хора относно радиацията бе ужасяващо.

— Господи, главата ме цепи — изстена онзи. — Започва се!

— Що не млъкнеш? — обади се Фордайс.

— Що не си го начукаш? — наежи се мъжът. — Не съм се съгласявал да участвам в подобни гадости.

Фордайс стисна зъби и не каза нищо.

— Не ме ли чу? — Тонът на мъжа се повишаваше. — Не съм се съгласявал на подобни гадости!

Гедеон го погледна и каза успокояващо:

— Кръвта на убития е радиоактивна. По-добре се съблечете. Вие също — обърна се той към Хамърсмит.

— Всеки, който има кръв по дрехите си, по-добре да се съблече.

В микробуса започна трескава суматоха, паниката се засилваше. Сцената беше нелепа: всички започнаха да се събличат и да бършат кръвта от кожата и косата си. Всички с изключение на онзи от специалните части.

— Няма смисъл — рече той. — Преебани сме. Гниене, рак, какво ли не още. Вече сме мъртъвци.

— Никой няма да умре — каза Гедеон. — Всичко зависи от това колко е бил облъчен Чокър и с какъв вид радиация си имаме работа.

Мъжът от специалните части го погледна ядосано.

— Откъде се извъди такъв специалист по радиация?

— По една случайност съм специалист по радиация.

— Браво на теб, боклук. В такъв случай знаеш, че всички сме мъртви. Шибан лъжец.

Гедеон реши да не му отговаря.

— Лъжлив чекиджия.

„Чекиджия?“ Раздразнен, Гедеон го погледна отново. Възможно ли беше и той да е полудял от радиационното отравяне? Не, това бе най-обикновена безмозъчна паника.

— На теб говоря, боклук. Не лъжи.

Гедеон приглади косата си с пръсти и се загледа в пода. Беше уморен — уморен от този задник, уморен от всичко, уморен от самия живот. Нямаше енергия да се опитва да излезе на глава с празноглавец.

Мъжът от специалните части рязко се изправи, сграбчи го за яката и го вдигна от мястото му.

— Попитах те нещо. Не ми мълчи!

Гедеон го погледна — зачервеното му лице, изпъкналите вени на врата, потта на челото, треперещите устни. Този тип изглеждаше толкова пълен и безнадежден тъпак, че Гедеон не се сдържа и се разсмя.

— И ти е смешно, така ли? — Мъжът вдигна юмрук.

Юмрукът на Фордайс в корема му беше бърз като атаката на гърмяща змия; здравенякът изпъшка и рухна на колене. Миг по-късно Фордайс го държеше в душеща хватка. Наведе се и прошепна в ухото му нещо, което Гедеон не успя да чуе. После го пусна и онзи се просна по лице, изстена и след като с мъка си пое дъх, успя криво-ляво да се надигне на колене.

— Сядай и мълчи — каза му Фордайс.

Мъжът мълчаливо си седна на мястото. След малко се разплака.

Гедеон оправи ризата си и каза:

— Благодаря.

Фордайс не отговори.

— Е, вече знаем — продължи Гедеон след кратко мълчание.

— Какво знаем?

— Че Чокър не е бил луд. Страдал е от радиационно отравяне. Почти съм сигурен, че става дума за гама-лъчи. Масивна доза гама-лъчение поврежда ума.

Хамърсмит го погледна.

— Откъде знаеш?

— Всеки, който работи в Лос Аламос, трябва да се запознае с критичните инциденти, случили се там през първите години. Сесил Кели, Хари Даглиан, Луис Слотин, Дяволското ядро.

— Дяволското ядро ли? — попита Фордайс.

— Ядро на плутониева бомба, с което на два пъти станали инциденти. И двата пъти то достигнало критично състояние, като убило работещите с него учени и облъчило сериозно куп други. Накрая било използвано при ядрения опит „Ейбъл“ през четиридесет и шеста^[1]. Едно от нещата, научени от Дяволското ядро, е, че от висока доза гама-лъчи се полудява. Симптомите са абсолютно същите като при Чокър — объркване, несвързано говорене, главоболие, повръщане и непоносима болка в корема.

— Това поставя нещата в съвсем друга светлина — каза Хамърсмит.

— Истинският въпрос е формата, която е взела лудостта му — продължи Гедеон. — Защо твърдеше, че насочвали лъчи в главата му? Че експериментирали с него?

— Според мен това е класически симптом на шизофрения — каза Хамърсмит.

— Да, но той не беше шизофреник. И защо ще твърди, че хазяинът и хазяйката му са правителствени агенти?

— Нали не мислиш, че онзи нещастник хазяинът наистина е бил правителствен агент? — изсумтя Фордайс.

— Не. Но ми е чудно защо продължаваше да говори за експерименти, защо отричаше, че е живял в апартамента. Просто е безсмислено.

Фордайс поклати глава.

— Боя се, че аз започвам да виждам смисъл. И то много смисъл.

— По-точно? — попита Гедеон.

— Ами нека съберем две и две. Човекът работи в Лос Аламос. Има достъп до свръхсекретни материали. Проектира ядрени бомби. Приема исляма. Изчезва за два месеца. А после се появява облъчен в Ню Йорк.

— И какво?

— Такова, че кучият му син се е включил в джихада! С негова помощ те са се добрали до ядро. Оплескали са нещата също като с Дяволското ядро, за което спомена, и Чокър е бил облъчен.

— Чокър не беше радикал — възрази Гедеон. — Беше кротък човек. За него религията беше личен въпрос.

Фордайс се засмя горчиво.

— Тихата вода е най-дълбока.

В микробуса се възцари тишина. Всички слушаха напрегнато. Гедеон усети как ужасът се надига в гърдите му — казаното от Фордайс изглеждаше напълно възможно. Колкото повече се замисляше, толкова повече осъзнаваше, че агентът най-вероятно е прав. Чокър беше идеалният кандидат за подобно нещо — беше точно от онези неуверени, объркани хора, които биха намерили призванието си в джихад. И нямаше друг начин да се обясни голямата доза гама-лъчи, на които би трябвало да се е изложил, за да се стигне до състоянието му.

— По-добре да погледнем реалността в очите — каза Фордайс. — Най-големият ни кошмар се сбъдна. Ислямските терористи си имат атомна бомба.