Дейвид Балдачи
Игра на часове (97)

97

Мишел караше с максимална скорост през мрака към къщата на Силвия, когато Уилямс пристъпи до нея.

— Връзката прекъсна — мрачно съобщи той.

— Сигурно е от бурята.

— Да, сигурно — съгласи се той.

Тя погледна небето.

— Не виждам хеликоптер.

— Дявол да го вземе, Мишел, в такова време? Какво очакваш? Не можеш да рискуваш живота на хората.

— Защо пък не? Девет години съм правила точно това в тайните служби!

— Стига де, правим каквото можем…

— Какво беше това? — внезапно попита тя.

— Кое?

— Телефонът! — извика тя. — Моят телефон. Къде е?

— Отзад на седалката.

— Поеми управлението.

Тя грабна телефона и натисна бутона за връзка. Когато чу гласа, сърцето й заподскача.

— Мишел, успя ли да чуеш нещо по телефона?

— Да. В момента двамата с Тод пътуваме с катер към къщата на Силвия. Обадихме се на всички.

— Слушай, Силвия все още е в ръцете на Еди. Сега той отива към залива, над който открихме първото тяло. Знаеш ли къде е?

— Да.

— В момента отивам натам с моята моторница.

Без да изпуска телефона, Мишел изтича в кабината, сграбчи щурвала и направи остър завой. За момент палубата се наклони почти отвесно. Уилямс отново падна.

— Идвам. Десет минути. Ще пратим всички натам. И още нещо, Шон.

— Да?

— Благодаря, че си жив.

Еди насочи носа право към ивицата червеникава глина по брега на заливчето, изключи двигателя и остави скутера да изскочи на брега. Посегна да отвори вратата на каютата.

— Хайде, докторке, да тръгваме.

Струята пяна от пожарогасителя го улучи право в лицето. Той залитна назад и усети как металният цилиндър го блъсна по главата. Заслепен, Еди се хвана за лицето и рухна на колене. Но усети как Силвия притичва край него, протегна ръка и я препъна.

— Пусни ме, мръснико, пусни ме — изпищя тя.

Еди избърса лицето си с длан. Очите му пареха ужасно. Сграбчи Силвия за яката, вдигна я във въздуха и я метна на калния бряг. Тя се стовари тежко долу и остана да лежи неподвижно.

Еди отвори шкафчето, извади брадвичка с къса дръжка и скочи от носа. Нагази във водата и натопи глава, за да изчисти лицето си от мръсотията. Изправи се, погледна към езерото и мълниите в далечината, въздъхна дълбоко, обърна се и тръгна към Силвия.

— Ставай.

Тя мълчеше.

Той я подритна в ребрата.

— Казах да ставаш.

— Мисля, че ръката ми е счупена — изхленчи тя.

— Коя?

— Лявата.

Еди посегна, сграбчи я за лявата ръка и дръпна нагоре. Силвия изпищя от болка.

— По дяволите, ще ме убиеш, негоднико!

— Точно това ще направя.

И той я повлече към гората.

Моторницата на Кинг се носеше по водата. Той се озърна и видя на около петстотин метра зад себе си примигващи светлини. Включи телефона, който някак бе оцелял след потапянето.

— Ти ли си зад мен?

— И те догонвам — отвърна Мишел.

Кинг намали скоростта, за да навлезе в тясното заливче. Щом видя изоставения скутер, веднага изключи светлините.

— Добре — каза по телефона той, — изглежда, че са слезли на брега.

Катерът на Мишел се появи пред входа на заливчето. Тя намали скоростта, изключи светлините и спря в плитчината до моторницата.

— Въоръжен ли си? — извика тя.

Кинг показа пистолета си.

— Отскочих до шлепа, преди да потегля насам.

Мишел и Тод грабнаха фенерчета от каютата, после тримата скочиха във водата и излязоха на брега, държейки пистолетите си в ръце в случай, че Еди ги чака в засада.

Като се прикриваха взаимно, те бързо претърсиха скутера, но не откриха нищо освен един използван пожарогасител.

Слязоха на брега и тръгнаха към гората.

— Ще се разпръснем — каза Кинг, — но не бива да се изпускаме от поглед. И засега никакви светлини. С тях лесно може да ни очисти.

Една светкавица се стовари върху хълма пред тях с такава сила, че сякаш земята под краката им затрепери.

— Ако проклетите мълнии не ни видят сметката преди това — промърмори Уилямс.

Изкачиха се до билото и надникнаха отвъд хълма.

— Ако не греша, първото тяло бе открито на около двеста метра надясно — прошепна Кинг.

— Прав си — каза Мишел.

— Няма да бързаме — каза Уилямс. — Онзи тип е смахнат и адски опасен. Не искам да свърша като Чип…

Писъкът на Силвия ги проряза като с нож.

Кинг хукна надолу, Мишел го следваше по петите, а най-отзад трополеше Уилямс.