Дейвид Балдачи
Игра на часове (80)

80

Шон Кинг подскочи в леглото като мушнат с остен.

Седем часа! Боже мой, седем часа! Но всъщност не бяха седем, а най-вероятно повече. Споменаването на седемте часа го бе накарало да се замисли за смъртта на Сали. Тя бе загинала едва седем часа след като му разказа за Джуниър. Това имаше важно значение. Седемте часа обаче току-що му бяха помогнали да осъзнае един поразителен факт — толкова поразителен, че всичко започна да си идва на място.

Той зашари с пръсти и откри часовника си върху нощното шкафче. Беше един след полунощ. Стана от леглото, препъна се в нещо, захвърлено от немарливата Мишел върху пода на гостната, и се хвана за палеца на крака. Пипнешком установи, че е налетял на чугунена гира.

— Дяволите да те вземат! — провикна се той, макар че беше сам в стаята.

Разтри ударения крак и закуцука по коридора към нейната спалня. Канеше се да нахълта, но в последния момент размисли. Подобна изненада можеше да му осигури еднопосочен билет за моргата.

Той почука на вратата.

— Мога ли да вляза?

Иззад дебелото дърво долетя сънен глас:

— Какво?

— Ако още спиш с автомат под възглавницата, недей да го вадиш. Идвам с мир.

Влезе и щракна лампата. Мишел седеше в леглото и разтриваше очи.

— Умееш да си избираш нощници — каза той, оглеждайки торбестия й сив анцуг с емблемата на някакво женско полицейско дружество. — Облечеш ли се тъй и за медения месец, щастливият съпруг няма да те пусне да станеш от леглото.

Тя го погледна раздразнено.

— Затова ли ме събуди? Да обсъдим с какво спя ли?

Той седна до нея.

— Не, искам да свършиш нещо, докато ме няма.

— Докато те няма? Къде отиваш?

— Трябва да проверя това-онова.

— Идвам с теб.

— Не, трябваш ми тук. Искам да държиш под око семейство Батъл.

— Кого по-точно?

— Всички.

— И как по-точно да стане това?

— Ще се обадя на Реми, че трябва да й зададеш още няколко въпроса. Тя ще събере цялото семейство и така ще облекчи задачата ти.

Тя скръсти ръце и го изгледа упорито.

— Какво става, дявол да го вземе?

— Още не съм сигурен, но наистина трябва да ми помогнеш.

— Пак криеш от мен. Знаеш колко мразя недомлъвките.

— Още не знам нищо със сигурност. Но ти ще узнаеш първа, кълна се.

— Няма ли поне да ми кажеш какво отиваш да провериш?

— Добре. Ще помоля един приятел да прегледа резултатите от аутопсията на Боби.

— Защо?

— След това отивам в болницата на Вирджинския университет да проуча някои наркотици — продължи той, без да обръща внимание на въпроса й. — После ще потърся някой антиквариат.

Тя вдигна вежди.

— Антиквариат?

— Ще посетя и семейния лекар на Боби Батъл. Имам да му задам няколко въпроса, които могат да прояснят много загадки. И последно, но не най-маловажно, отивам до Вашингтон да купя едно устройство, което ще ни е от голяма полза.

— И само толкова ли ще ми кажеш?

— Да.

— Е, благодаря за доверието.

Той се изправи.

— Слушай, Мишел, ако ти кажа точно какво си мисля и излезе, че греша, може да се довериш не на когото трябва. Докато не узная дали съм прав, запомни едно: никой не ти е приятел, преди да хванем убиеца. Подчертавам — никой.

Тя го изгледа втренчено.

— Ти май се опитваш да ме изплашиш.

— Не, опитвам се да предпазя и двама ни. Вече на два пъти стреляха по нас. Не искам третият път да се окаже фатален.