Дейвид Балдачи
Игра на часове (34)

34

Джуниър Дийвър с усилие смъкна от пикапа си пакет асфалтови плочи. Те тупнаха тежко и шумът наруши покоя на утрото. Джуниър скочи долу и хвърли поглед към къщата, която строеше за семейството си. Стените бяха готови, покривните греди само чакаха да бъдат наредени плочите. Но строежът вървеше бавно. Бе свършил сам почти всичко, рядко канеше приятели да помогнат. Къщата не беше голяма, но приличаше на палат в сравнение с караваната, където живееха в момента. Джуниър взе от колата си колана за инструменти, препаса го и отиде да включи бензиновия генератор, с който щеше да захранва пневматичния пистолет за набиване на гвоздеите.

Едва тогава чу зад гърба му да се задават тихи стъпки. Той се завъртя. Не очакваше посетители на това уединено място. Никой освен жена му не знаеше, че е тук. И дори не бе чул да се приближава кола.

Когато видя жената, лицето му пребледня.

Реми Батъл беше облечена в дълго палто от черна кожа с вдигната яка. Големи слънчеви очила закриваха половината й лице. Носеше ботуши и ръкавици, макар че не беше студено.

— Мисис Батъл! Какво търсите тук?

Тя спря само на крачка от него.

— Исках да си поговорим, Джуниър. Само ти и аз.

— Как изобщо разбрахте, че съм тук?

— Много неща знам, Джуниър. Много повече, отколкото си мислят хората. Затова исках да поговорим.

Джуниър вдигна ръце.

— Вижте, имам си адвокат. По-добре разговаряйте с него.

— Вече разговарях с него. Сега искам да си поговоря с теб.

Той я изгледа боязливо, после се озърна, сякаш очакваше да види полицаи, дошли да го арестуват. По лицето му се изписа упорство.

— Не виждам за какво има да си говорим. Вие вече ме вкарахте в затвора.

— Но сега си навън, нали?

— Е, да, само че трябваше да внесем гаранция. Едва не се разорихме. Нямаме такива пари.

— Я стига, Джуниър, жена ти печели добре в онзи клуб. Знам го със сигурност. Съпругът ми често ходеше там. Сигурно е натрупала цяло богатство само от него.

— Нищо не знам за това.

Реми не обърна внимание на възражението.

— Мъртвият ми съпруг.

— Чух — измънка Джуниър.

— Беше убит, ако случайно не знаеш — продължи тя със странно безизразен глас.

— И това чух.

— Ти излизаш от затвора, а той изведнъж умира.

Джуниър я изгледа с разширени очи.

— Вижте, госпожо, няма да позволя да ми лепнете и това.

— О, сигурна съм, че имаш алиби.

— И още как.

— Браво на теб, но причината да съм тук е съвсем друга.

Тя пристъпи още по-близо и свали тъмните очила. Очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Тогава защо дойдохте? — попита Джуниър.

— Искам си ги, Джуниър. Искам си ги веднага.

— По дяволите, мисис Батъл, не съм ви взимал халката.

Изведнъж тя се разкрещя:

— Пет пари не давам за скапаната халка! Другите неща искам. Върни ми ги. Незабавно.

Джуниър раздразнено се плесна по бедрото.

— Колко пъти да ви повтарям? Не са у мен, защото не съм се вмъквал в дома ви.

— Ще ти платя каквото поискаш — настоя тя, без да го слуша. Огледа се към недовършената къща. — Ще платя на първокласна строителна фирма да довърши вместо теб. Ще направя къщата два пъти по-голяма, ще ти изкопая и басейн, каквото искаш, по дяволите. — Тя застана плътно до него и здраво стисна избелялото му джинсово яке. — Каквото поискате с Лулу, ще ви го дам. Но в замяна искам да ми върнеш онези неща. Просто ми ги дай и обвиненията отпадат, а ти оставаш на свобода с великолепна къща. И можеш да задържиш проклетата халка.

— Мисис Батъл, аз…

Тя го зашлеви през лицето и Джуниър смаяно млъкна.

Ако някой мъж дръзнеше да му посегне, би го убил. Сега обаче дори не направи опит за съпротива.

— Но не ми ли ги дадеш, ще те накарам да си мечтаеш за двайсет години в затвора. Ще ме молиш на колене още преди да съм приключила с теб. Познавам разни хора, Джуниър, опасни хора. Те ще дойдат да те посетят. Никога няма да ги забравиш. — Тя пусна якето му. — Ще ти дам време за размисъл, но не много.

Тя понечи да си тръгне, но пак се обърна към него.

— И още нещо, Джуниър. Ако се опиташ да използваш тия неща по какъвто и да било начин или ако ги покажеш на някого, ще дойда да те посетя лично. С ловната пушка, която ми подари татко точно преди да умре. И ще ти пръсна грозната тиква. Разбра ли ме?

Всичко това бе изречено спокойно, но с тъй смразяващ тон, че Джуниър ясно чу как пулсът му отеква в ушите.

Реми Батъл очевидно не смяташе, че въпросът й се нуждае от отговор. Сложи си очилата, завъртя се и си тръгна също тъй тихо, както бе дошла.

Вцепенен и задъхан, Джуниър бе застинал на място и гледаше подир нея. През живота си неведнъж бе влизал в кръчмарски побоища срещу грамадни мъжаги, водени от твърдото намерение да го осакатят; веднъж дори бе пострадал от нож. Всеки път изпитваше страх. Но онзи страх не представляваше нищо в сравнение с ужаса, който го изпълваше сега, защото не се и съмняваше, че смахнатата жена говори съвършено сериозно.