Дейвид Балдачи
Игра на часове (23)

23

Шон Кинг се събуди рано в дванайсетметровия шлеп, привързан край кея. Взетият под наем шлеп бе негов дом, поне докато успееше да изгради нова къща на мястото на старата, изчезнала в кратера на зловеща експлозия. Надяна неопренов костюм, пое си дълбоко дъх и се хвърли във водата с главата напред. След неколкостотин метра енергично плуване той се върна на шлепа и седна в каяка си за три километра гребане. Макар и неохотно, трябваше да признае, че енергията на неговата партньорка е заразителна.

Докато се носеше по водата, зает тъкмо с тази мисъл, той вдигна очи и я видя. Не се изненада въпреки ранния час. Често се чудеше дали Мишел изобщо спи. Дали пък неговата партньорка не беше всъщност вампир, по някаква случайност способен да понася слънчевата светлина?

Седнала в лодката си, Мишел гребеше с умение, сила и съсредоточеност, за каквито Кинг можеше само да мечтае. Движеше се толкова бързо, че някой случаен наблюдател би се запитал дали няма скрит мотор на кърмата.

Кинг подвикна към нея и гласът му полетя над спокойната вода.

— Време ли е за кафе, или тази сутрин си се отправила към Атлантика?

Тя се усмихна, размаха ръка и се насочи към него.

Спряха до кея и привързаха лодките.

На шлепа Кинг се зае да вари кафе, а Мишел извади от чантичката на колана си блокче диетичен шоколад и лакомо го загриза. Огледа добре подредения интериор.

— Да знаеш, този кораб е едва ли не по-голям от моята къща — отбеляза тя между две хапки.

— Знам, и много по-спретнат — добави Кинг, наливайки сок и кафе.

Бяха минали два дни от разговора им с Лулу и Джуниър. Когато докладваха на Хари Карик, той изглеждаше доволен от напредъка им, но на свой ред ги уведоми, че както можеше да се очаква, вече бе предявено обвинение срещу клиента му. Откриха човека, монтирал тайните чекмеджета в гардеробите на семейство Батъл. Той се оказа престарял пенсионер и не личеше да има повод да се вмъква в дома на бившите си клиенти. Изглеждаше, че са попаднали в задънена улица, докато Кинг не попита кога Робърт Батъл е помолил да му изработи тайно отделение.

Старецът леко се смути.

— Не обичам да пазя тайни от хората — каза той. — Мисис Батъл е чудесна жена, по-изискана не съм виждал.

— Значи мистър Батъл не е искал тя да знае? — подкани го Мишел, когато старецът не прояви желание да продължи.

— Ходех да работя, когато я нямаше, и никак не ми хареса, тъй да знаете — каза той, избягвайки прекия отговор на въпроса.

— Имате ли представа защо му е трябвало това чекмедже на мистър Батъл? — попита Кинг.

— Не ми беше работа да го питам — отвърна упорито старецът.

— Да си спомняте приблизително кога е било? — подхвърли Мишел.

— Трябва да е било преди около пет години — отвърна човекът след дълъг размисъл. — Чекмеджето на мисис Батъл бях монтирал няколко години по-рано.

След кратко колебание Кинг попита:

— А мистър Батъл знаеше ли за чекмеджето на съпругата си?

— Нямам представа. Чух, че е на смъртно легло.

— С такъв човек никога не се знае — отвърна Кинг.

Провериха алибитата на всички приятели на Джуниър.

Оказа се, че или са били по кръчмите, или са спали със съпругите, приятелките или любовниците си. Разбира се, дамите можеше и да лъжат, но би било трудно да се оборят твърденията им без упорито ровене, а Кинг, така или иначе, чувстваше, че казват истината. А и никой от приятелите на Джуниър не изглеждаше способен да извърши подобен обир и между другото да натопи тъй хитро самия Джуниър. Опитът им явно се ограничаваше до забиване на пирони, пиене на бира и тичане по жени.

— На този шлеп ли ще живееш, докато възстановиш къщата? — попита Мишел.

— Нямам избор.

— В моята къща има свободна стая.

— Благодаря, но с моята мания за ред едва ли ще оцелея там. Вече имам напредък в това отношение.

— Напредък! Последния път, когато те посетих, беше отрупала кухненската маса с водни ски, пушки и какво ли не още, в кухненската мивка имаше камара мръсно бельо, а неизмитите чинии бяха на стол в хола. Сервира вечерята в картонени чинии върху дъска, подпряна на два стола. За пръв път ми се случваше, уверявам те.

— Е — заяви обидено тя, — мислех, че ще оцениш старанието ми. Знаеш ли колко консерви трябваше да отворя?

— Сигурен съм, че е било истинско изпитание.

Кинг се канеше да добави нещо, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Тод Уилямс. Разговорът бе кратък, но когато остави слушалката, Кинг изглеждаше потресен.

Мишел остави чашата кафе и го погледна.

— Още едно убийство ли?

— Да.

— Коя е жертвата?

— Моя позната — каза той.