Дейвид Балдачи
Игра на часове (58)

58

Ателието на Еди се намираше в двуетажен бивш хамбар зад сградата за карети. Мишел спря до страничната врата и подвикна:

— Еди!

Отвътре сградата беше коренно преустроена. Имаше прозорци по цялата дължина на втория етаж, както и остъклени капандури, за да осигурят на художника необходимата светлина; работните маси, стативите, кофите с четки и другите инструменти бяха спретнато подредени. По стените висяха големи и малки платна, някои от тях недовършени. Из въздуха се носеше тежък мирис на маслени бои и терпентин. На втория етаж имаше стаичка без прозорци, към която водеше стълбище.

— Еди! — подвикна отново тя, докато разглеждаше картините по стените.

Портретите и пейзажите бяха изрисувани с педантично внимание към детайла. Имаше една почти завършена бойна сцена от Гражданската война, която според неизкушената преценка на Мишел би трябвало да виси в музей.

На друга стена висяха множество грижливо подредени предмети, обозначени с етикетчета. Изглеждаха свързани с актьорското хоби на Еди.

Тя се обърна, когато чу стъпки по стълбището. Еди носеше художническа престилка, зацапана отпред със синя боя, а косата му беше чаровно разрошена. Под мишница стискаше някакъв правоъгълен предмет, закрит с парче плат — може би малка картина.

— Хей, тъкмо привършвах нещо — каза той.

Мишел посочи картините по стените.

— Не съм специалист, но не очаквах да видя творби на подобно ниво.

Той отхвърли комплимента с небрежен жест, но усмивката му издаваше колко е поласкан.

— Мисля, че техниката ми е добра. Но истинските велики художници притежават нещо — едва ли някой може точно да го определи, — което ми липсва. Това обаче не ме вълнува. Радвам се и на малкото, което имам. Клиентите ми също.

Той сложи картината, която носеше, на един празен статив, но не махна плата.

— Е, имахте ли късмет с мама?

— Когато майка ти не желае да направи нещо, по-лесно е да преместиш планина, отколкото да я принудиш. Но ние не се предаваме. Какво е това там?

Еди се обърна към нея с широка усмивка.

— Сега затвори очи.

— Какво?

— Хайде, затвори ги.

След кратко колебание Мишел се подчини.

— Добре, вече може да гледаш.

Когато отвори очи, тя зърна върху платното себе си, облечена в балната рокля от представлението. Пристъпи до картината и дълго я гледа, после смаяно се обърна към Еди.

— Затова поисках да ти направя снимка — обясни той.

— Прекрасна е. Как успя да я нарисуваш толкова бързо?

— Работих цяла нощ. С добра мотивация всичко се постига. Но портретът далеч не е толкова хубав, колкото си в действителност, наистина. — Той опакова платното в амбалажна хартия. — Можеш да го вземеш.

— Но защо изобщо ме нарисува?

— Това беше най-малкото, което можех да направя, след като отдели цял ден да ме гледаш как си играя на войник.

— Не е кой знае каква заслуга от моя страна; беше ми много приятно.

— Въпреки всичко съм ти благодарен.

Тя докосна опакования портрет.

— А аз ти благодаря за това.

Прегърна го и се изненада от силата на неговата прегръдка. Какви яки мускули! Тя също стисна по-здраво. За един дълъг миг телата им прилепнаха едно до друго. От него лъхаше на боя, пот и още нещо — нещо извънредно мъжествено. Ръцете й леко се плъзнаха по твърдите мускули на гърба и раменете му. Не искаше да го пуска, но най-сетне се отдръпна от него с наведени очи.

Той повдигна брадичката й.

— Виж, съзнавам, че те поставям в неловко положение. Не те атакувам. Няма опасност утре да се събудиш и да видиш пред вратата си нова кола. Но…

— Еди… — започна тя, но той вдигна ръка.

— Но е хубаво да имаш приятел — само това искам да кажа.

— Едва ли ти липсват приятели, както мъже, така и жени.

— Всъщност съм по-скоро самотник. Рисувам и се сражавам в измислени битки.

— И се представяш великолепно и в двете — каза тя.

— Да, така е — потвърди нечий глас.

Озърнаха се и видяха Кинг да идва към тях.

— Здрасти, Еди — каза той.

Двамата мъже се ръкуваха, а Мишел стоеше отстрани и ги гледаше смутено.

Кинг хвърли поглед към картините по стените.

— Наистина имаш страхотно око.

— Сигурен ли си, че майка ми не ти е платила да го кажеш?

Кинг погледна стената с вещи от времето на Гражданската война.

— Интересна колекция.

— Едно от малкото ми хобита. — Еди се усмихна на Мишел. — Знаеш ли, Шон, трябва да те включим във възстановките. Представям си как препускаш с як жребец право срещу северняшка батарея, спиш с комарите и гризеш сухари, докато ти се пръснат артериите.

Кинг се озърна с усмивка към Мишел.

— Видиш ли ме да върша такива неща, да знаеш, че е дошъл краят на света — отвърна той, перифразирайки отговора на Мишел в „Афродизиак“.

Еди се канеше да каже нещо, когато мобилният телефон на Кинг иззвъня. Той изслуша съобщението и затвори. Изглеждаше много разтревожен.

— Обади се Силвия. Открили са Кайл Монтгомъри мъртъв.

— Кой е Кайл Монтгомъри? — попита с недоумение Еди.

— Асистентът на Силвия Диас — обясни Мишел. — Убит ли е?

— Силвия още се колебае. Казва, че прилича на смърт от свръхдоза, но не е убедена. Иска да се срещнем в апартамента на Кайл. Тод също е там.

Двамата бързо излязоха. Мишел подвикна през рамо:

— Еди, ще ти се обадя. Благодаря.

Докато напускаха сградата, Еди погледна опакованата картина.

— Но ти си забрави портре…

Те вече не го чуваха. Той разочаровано сви рамене и отнесе платното горе.