Дейвид Балдачи
Игра на часове (10)

10

Залата за аутопсии силно напомняше кабинета на Силвия, но без топлия усет за женско докосване. От едната страна имаше две работни места с вградени бюра, а от другата — две стоманени маси с канали за отцеждане на водата и кранове с маркучи, малка дисекционна маса, везна за органи и табли с хирургически инструменти. Преди влизането четиримата бяха спрели в съблекалнята, за да си сложат бели престилки, хирургически ръкавици и маски. Приличаха на актьори от евтин филм за биологически тероризъм.

Докато Силвия избърза напред да поговори с Кайл, Мишел прошепна на Кинг:

— Сега разбирам защо сте се срещали. И двамата сте мутанти с генетично заложена мания за спретнатост. Не се бой, чух, че скоро щели да разработят лечение.

— Не се надявай — отвърна Кинг шепнешком през маската. — Никога няма да мина отвъд барикадата.

— Най-напред ще ви покажа неизвестната жертва — обяви Силвия, връщайки се при тях.

Отвори се голяма стоманена врата и докато Кайл изкарваше на количка тялото, завито с чаршаф, откъм хладилната камера лъхнаха струйки мразовит въздух.

Мишел затрепери неудържимо.

— Добре ли си? — попита Кинг.

— Естествено, че съм добре — отсече тя, тракайки със зъби. — А ти?

— Преди да се насоча към полицейската кариера, бях си наумил, че ще уча медицина. И цяло лято работих в моргата в Ричмънд като санитар. Виждал съм сума ти трупове.

— Санитар?

— Мислех, че така по-лесно ще се запознавам с момичетата. Знам, знам, но тогава бях млад и глупав.

Кайл излезе. Преди да вдигне чаршафа, Силвия се озърна към Уилямс и сега по лицето й бе изписано съчувствие.

— Тод, спомни си какво ти казах предния път и всичко ще бъде наред. Вече си видял най-страшното. Няма да има изненади, обещавам.

Тя дръпна чаршафа и всички погледнаха надолу.

Голям разрез във формата на буквата Y разсичаше тялото от гърдите до пубиса. Органите на жертвата бяха извадени, претеглени и анализирани, а после парчетата органи, мускули и тъкани бяха натъпкани в найлонови пликчета и прибрани обратно в коремната кухина. От мястото, където стояха, разрезът в черепа не се виждаше много ясно, но лицето провисваше като на кукла с разпорени шевове.

— Интермастоидният разрез винаги отваря очите — сухо отбеляза Кинг.

Силвия го изгледа втренчено.

— Впечатлена съм, Шон.

Тежкият мирис на трупа бързо изпълни малката зала. Въпреки маската Мишел започна да закрива с длан устата и носа си.

— Тази зала е много мръсна, Мишел — отбеляза Силвия, — навсякъде има микроби, тъй че не докосвай лицето си. А и като се опитваш да спреш миризмата по този начин, става още по-зле. При подобно зловоние сетивата ти ще се притъпят след около две минути. Просто продължавай да дишаш. — Тя се озърна към Уилямс, който дишаше самоотвержено и забързано и притискаше с длан корема си, сякаш се мъчеше да удържи съдържанието му. — На местопрестъплението твоите помощници непрекъснато бягаха да си поемат чист въздух и пак се връщаха. Така само даваха на обонянието си време да се възстанови.

— Знам — изхъхри Уилямс. — Изповръщаха си червата върху униформите, дявол да ги вземе. Хвръкна ни целият месечен бюджет за пране.

Полицейският шеф почваше да позеленява, но доблестно стоеше на място.

Мишел усети, че диша забързано и спазматично. Както бе обещала Силвия, обонянието й вече отслабваше. Тя отново сведе очи към трупа.

— Не виждам очебийни рани. Удушена ли е била? — попита тя.

Силвия поклати глава.

— Точно това проверих най-напред. След като при нормално осветление не забелязах белези по шията, използвах лазер. Допусках, че може да има следи в подкожните слоеве, но не открих нищо съмнително. А подезичната кост, щитовидният и пръстеновидният хрущял не бяха смачкани. Обикновено те се повреждат при удушаване. — Тя наведе поглед към трупа на неизвестната. — Направихме анализи за сексуално насилие. Резултатът е отрицателен. Убиецът не е имал за цел изнасилване. Тъй като спазвах обичайния ред за аутопсия, открих причината за смъртта едва към края, дотогава всичко беше пълна загадка. — Тя строго се озърна към Уилямс. — Тод, по това време вече те нямаше.

Уилямс я изгледа безпомощно.

— По дяволите, Силвия, правя каквото ми е по силите, разбираш ли? Недей да ме притискаш.

— Не ни дръж в напрежение, Силвия — възкликна Кинг. — Обясни как е била убита. На нормален човешки език, ако може.

— Някой е пъхнал в устата й револвер двайсет и втори калибър, после е стрелял под ъгъл около седемдесет и пет градуса. Куршумът е заседнал в мозъка. Забелязах по зъбите й някакъв странен налеп. Не беше от изстрела — това би издало веднага какво е станало. Убиецът сигурно е избърсал зъбите и устата с почистваща течност, за да премахне уликите. Раната в устата се е затворила при обгарянето с нажежените газове от изстрела. Рентгеновата снимка обаче разкри заседналия куршум. Ние винаги правим рентгенограма преди аутопсията, но имахме проблеми с обработката, затова започнах, без да изчакам снимките. След като я разрязах, открих раната и куршума. Когато получихме рентгеновите снимки, на тях всичко се виждаше съвсем ясно.

— Изстрелът в устата не е ли типичен метод на самоубийство? — обади се Мишел.

— Не и при жените — възрази Силвия. — Това е класически пример за противоречието между Марс и Венера, между тестостерона и естрогена. Мъжете се самоубиват с огнестрелно оръжие или примка. Жените предпочитат отрова, свръхдоза наркотици, прерязване на вените или задушаване с газ. Освен това върху ръцете й нямаше следи от барутни частици.

Кинг замислено промърмори:

— Убиецът би трябвало да знае, че колкото и да я прикрива, причината за смъртта рано или късно ще стане известна.

— И още една интересна подробност — каза Силвия. — Жената не е била убита в гората. Убита е другаде, в някаква сграда, а по-късно тялото е пренесено там. Най-вероятно с кола, увито в найлон.

— Откъде си толкова сигурна? — заинтересува се Кинг.

— Както знаеш, вкочаняването е елементарен химически процес, протичащ след смъртта. Започва от малките мускули по челюстта и шията и плъзва надолу към по-големите мускулни групи в торса и крайниците, като обикновено приключва за шест до дванайсет часа. Казвам обикновено, защото има редица изключения от правилото. Могат да повлияят някои особености на тялото и околната среда. Понякога пълните хора не се вкочаняват; студът забавя процеса, а топлината го ускорява. Вкочаняването трае от трийсет часа до три дни, сетне изчезва в същия ред, както е настъпило.

— Добре, и какво ни говори това? — попита Мишел.

— Много неща. Неизвестната е била млада жена, мускулеста и добре хранена, но не много пълна. При липса на необичайни условия вкочаняването би настъпило в нормалните срокове. През нощта преди откриването й температурата на въздуха беше спаднала под десет градуса, което донякъде би забавило напредването на процеса. Е, когато изследвах трупа на място, той беше напълно отпуснат, нямаше и следа от вкочаняване. Това означава, че жената е била мъртва вече от три дни или поне от трийсет часа. Като имам предвид, че вкочаняването е изчезнало въпреки хладното време, склонна съм да приема, че е била мъртва от три дни, преди да бъде открита.

— Но ти каза, че вкочаняването не е точен индикатор — напомни Мишел. — Може би е имало някакъв друг фактор, който да повлияе на процеса.

— Не разчитах само на вкочаняването. Когато изследвах трупа в гората, той вече беше потъмнял и подпухнал. По кожата имаше мехури и от всички отвърстия изтичаха течности. Това почти никога не започва, преди да са минали три дни от смъртта. — Силвия помълча. — А ако беше лежала в онази гора дори трийсет часа, камо ли три дни, състоянието на тялото щеше да е коренно различно от онова, което видях. Очаквах да гъмжи от ларви на синята и зелената муха месарка — като и двата вида са разпространени на открито. Мухите нападат мъртвото тяло почти незабавно и снасят яйца. До ден-два яйцата се излюпват и цикълът продължава. Когато изследвах устата, носа и очите, наистина открих излюпени ларви, но на домашни мухи. Ларвите на другите още не се бяха излюпили. А тялото би трябвало вече да гъмжи от бръмбари гробари и други хищни бръмбари. Нищо не е в състояние да попречи на насекомите. И в добавка, за три дни в онази гора дивите зверове щяха да нападнат тялото и да отмъкнат големи парчета от крайниците. Но липсваха само пръстите.

Тя завъртя тялото на една страна и посочи червеникаво — лилавите петна отпред, където се бе стекла кръвта след смъртта.

— Имах и още един начин да проверя теорията си, че трупът е бил преместен. Положението на ливидните петна ми подсказа всичко, което трябваше да зная. Както виждате, тези тъмни петна изглеждат като оставени от побой. Те обаче са разположени по предната част на торса, бедрата и долната част на краката. Белите ивици, които виждате по корема, гърдите и части от краката, подсказват, че там тялото е било притиснато върху нещо твърдо и натискът е попречил на процеса.

Силвия отново завъртя тялото, за да го видят откъм гърба.

— Виждате, че липсват петна по гърба и задната част на краката. Извод: тя е била убита и оставена да лежи по лице, докато започва процесът на съсирване. Обикновено петната се появяват около час след смъртта и оформянето им приключва след около още три-четири часа. Ако тялото бъде преместено в този срок, първоначалните петна могат да изчезнат частично и да се оформят други, тъй като кръвта отново изменя положението си. Но минат ли дванайсет часа след смъртта, преместването на тялото не създава нови петна, защото съсирването на кръвта е приключило.

Тя внимателно отпусна трупа.

— По мое мнение жената е била убита с изстрел в главата някъде на закрито — в сграда или може би в автомобил. Смятам, че тялото й е останало там поне двайсет и четири до четирийсет и осем часа, а после е отнесено на мястото, където го открихме. Не може да е лежала в гората повече от десет-дванайсет часа.

— Ами превозването с кола? Ами найлонът? — попита Кинг.

— А ти какво очакваш да направи убиецът? — отвърна Силвия. — Да я носи на ръце по пътя ли? Освен това нито аз, нито полицаите откриха по дрехите й влакна от килимче, каквито има в автомобилите и багажниците. Не намерих влакна и по тялото. Найлонът не оставя почти никакви следи.

— Аз открих тялото около два и половина следобед — каза Мишел. — Момчетата вероятно го бяха видели броени минути по-рано.

— Като се върнем назад — каза Кинг, — това означава, че трябва да е било захвърлено там не по-късно от два и половина след полунощ, ако е вярна преценката ти за дванайсетте часа на открито.

През цялото време Уилямс бе стоял на заден план, но сега пристъпи напред.

— Чудесна работа, Силвия — каза той. — Имаме късмет, че работиш в Райтсбърг.

Тя се усмихна леко на похвалата.

— Аутопсията не разкрива кой е извършил престъплението, освен ако убиецът не е оставил подходящ материал за изследване, например сперма, слюнка или урина. Тя дава отговор само на два въпроса: какво и как. — Силвия хвърли поглед към записките си и продължи: — Както казах, нямаше признаци за изнасилване, не открих наранявания на вагината и ректума, а жената не е раждала. Според мен тя е била на възраст около двайсет и пет години, с добро телосложение и в добро здравословно състояние, висока около сто шейсет и три сантиметра. Имала е силиконови имплантанти в гърдите и колаген в устните. Апендиксът й е отстранен по хирургичен път. Ще знаем повече след две седмици, когато получим резултатите от токсикологичния анализ. — Силвия посочи разрязания стомах на неизвестната. — Тод, пъпът й е пробит, вероятно за халка, макар че не открихме такава. Може би това ще помогне за идентифицирането.

— Благодаря. Ще проверя.

— Единственият полезен белег, който открих, беше това. — Силвия взе лупа, дръпна чаршафа от долната половина на тялото, повдигна единия крак и насочи увеличителното стъкло към вътрешната част на бедрото, съвсем близо до слабините. — Малко трудно е да се различи при това потъмняване на трупа, но тук има татуирана котка.

Мишел се вгледа в изображението, разположено толкова близо до половите органи на жената, после рязко вдигна глава.

— Не ми се иска да мисля каква е била целта.

— По дяволите — промърмори Уилямс и се изчерви.

— Да, знам — каза Силвия. — Не е много благовъзпитано, нали?

Кайл влезе в залата и тя извърна поглед към него.

— Вън чака още някакъв тип от полицията — съобщи асистентът. — Пита кой е главният тук.

— Тип от полицията? — Гласът на Силвия стана леко писклив. — Не можеш ли да кажеш полицейски служител?

— Да де, някакъв полицейски служител пита кой е главният тук.

— Би ли го поканил да дойде?

Устните на младежа се разтегнаха в злобна усмивка.

— Точно това направих. Полицейският служител отказа, без да обясни защо. Всъщност сега се сещам. Той май леко позеленя, като чу предложението.

— Ще изляза — каза Уилямс и изтича навън, следван от Кайл.

Пет минути по-късно Уилямс се върна заедно с нервен униформен полицай, когото представи с името Дан Кланси. Уилямс изглеждаше потресен.

— Изглежда, жертвата е идентифицирана по снимката, която разпространихме — каза той с леко треперещ глас, докато всички други го гледаха втренчено. — Доколкото разбирам, за кратко е работила в „Афродизиак“.

— „Афродизиак“? — възкликна Кинг.

Уилямс кимна.

— Като екзотична танцьорка. „Сценичното“ й име било Мургавото пламъче. Знам, звучи пошло. Истинското й име е Ронда Тайлър. — Той погледна листчето в ръката си. — Работила тук известно време, но напуснала, след като договорът изтекъл.

— Човекът, който е разпознал снимката, ще се съгласи ли да дойде и да я идентифицира? — попита Силвия. — Макар че не съм сигурна дали ще е възможно при това състояние на тялото. Но ако…

— Не се налага, Силвия — прекъсна я Уилямс.

— Защо? — изненада се тя.

— Казаха ни, че имала отличителен белег — отговори смутено Уилямс.

След миг Мишел проумя.

— Татуирана котка близо до…

Уилямс зяпна и кимна безмълвно.

— Кой е осигурил информацията? — попита Кинг.

— Управителката на „Афродизиак“. Лулу Оксли.

Кинг зяпна на свой ред.

— Лулу Оксли? Жената на Джуниър Дийвър?

— Да не би да познаваш и друга Лулу Оксли, Шон? — попита Уилямс.

— И аз я познавам — намеси се Силвия. — Не много добре, но посещавахме един и същ гинеколог.

— Това не е всичко — каза Уилямс. — Имаме вест от „Райтсбърг Газет“. Получили са писмо.

— Какво писмо? — нервно попита Мишел.

— Шифровано — отговори Тод Уилямс, пребледнял като платно. — С емблемата на „Зодиак“ върху плика.