Дейвид Балдачи
Игра на часове (3)

3

На поляната кипеше бурна човешка дейност. Жълта полицейска лента, омотана около дърветата, ограждаше предполагаемия периметър. Двама криминалисти претърсваха местопрестъплението за улики, анализирайки находки, които изглеждаха твърде дребни, за да имат значение. Други стояха над тялото на мъртвата жена, трети бавно крачеха из гората наоколо, търсейки необичайни предмети и евентуални следи от идването или напускането на убиеца. Един униформен полицай засне цялата поляна с фотоапарат и видеокамера. Всички носеха маски против миризмата, но въпреки това един по един се втурваха в гъсталака, за да изпразнят стомасите си.

Работата им изглеждаше ефикасна и добре организирана, но един опитен наблюдател веднага би определил резултата: един на нула за престъпника. Досега не бяха открили нищо.

Застанала отстрани, Мишел наблюдаваше. До нея стоеше Шон Кинг, партньорът й от частната детективска фирма „Кинг и Максуел“. Кинг беше на около четирийсет и пет години, с осем сантиметра по-висок от сто седемдесет и петте сантиметра на Мишел. Късата му черна коса започваше да се прошарва на слепоочията. Беше жилав и широкоплещест, но имаше болни колене и още страдаше от стара огнестрелна рана в рамото, получена при престрелка преди години, докато се опитваше да арестува група фалшификатори. Бе работил и като доброволен помощник-шериф на Райтсбърг, но когато напусна, се зарече до края на дните си да стои настрана от огнестрелните оръжия и официалните полицейски служби.

Шон Кинг бе преживял няколко трагедии: позорен край на кариерата си в тайните служби, след като застреляха пред очите му кандидат — президента, когото охраняваше; тежък и разорителен развод; а неотдавна и заговор, целящ да му припише поредица убийства в областта, при което изплуваха болезнени подробности от последните му дни като федерален агент. Тези събития превърнаха Кинг в много предпазлив човек, отказващ да се довери на когото и да било, поне докато в живота му не нахълта Мишел Максуел. Макар че познанството им започна със сблъсък, сега тя бе единственият човек, на когото можеше да разчита безрезервно.

Мишел Максуел бе навлязла в живота с летящ старт. Завърши колеж за три години, спечели сребърен олимпийски медал по гребане и стана полицейски служител в родния си щат Тенеси, преди да постъпи в тайните служби. Също както Кинг тя напусна федералната агенция при неприятни обстоятелства — група изобретателни заговорници отвлякоха човека, когото охраняваше. За пръв път в живота си бе претърпяла провал и това едва не я унищожи. Докато разследваше отвличането, тя срещна Кинг. Отначало изпитваше инстинктивна неприязън към него. Сега, когато бяха партньори, тя виждаше какъв е в действителност — най-добрият детектив, с когото някога бе работила. И най-добрият й приятел.

И все пак двамата се различаваха коренно. Докато Мишел жадуваше за адреналиново опиянение и натоварваше тялото си до краен предел с напрегнати, изтощителни физически занимания, Кинг предпочиташе в свободното си време да търси бутилки изискано вино за своята колекция, да купува картини на местни художници, да чете хубави книги и да излиза с лодката си на риболов из езерото, разположено близо до къщата му. Затворен по характер, той обичаше да обмисля нещата най-старателно, преди да действа. Мишел предпочиташе да се движи със свръхзвукова скорост, без да се бои от последствията. По някакво чудо партньорството между супернова звезда и бавно пълзящ ледник даваше отлични резултати.

— Откриха ли момчетата? — попита Мишел.

Кинг кимна.

— Доколкото чух, били много стреснати.

— Стреснати ли? Сигурно ще им трябва терапия чак докато завършат колеж.

Мишел вече бе дала подробни показания пред местните власти в лицето на полицейския шеф Тод Уилямс. Косата на Уилямс изглеждаше доста по-прошарена, отколкото по време на някогашното им приключение в Райтсбърг. По лицето му бе изписано примирение, сякаш вече приемаше убийствата и суматохата за нещо нормално в градчето.

Мишел проследи как една красива червенокоса жена, наближаваща четирийсет, излезе на поляната, остави черната си чанта на земята и коленичи, за да изследва трупа.

— Това е заместничката на съдебния лекар за нашия район — обясни Кинг. — Силвия Диас.

— Диас? Очаквах да се казва О’Хара или нещо подобно.

— Беше омъжена за Джордж Диас, много способен местен хирург. Преди няколко години го блъсна кола. Силвия преподаваше съдебна патология във Вирджинския университет. Сега е лекар на частна практика.

— И покрай другото замества съдебния лекар. Работлива жена. Има ли деца?

— Не — каза Кинг. — Май изцяло се е отдала на медицината.

Мишел вдигна длан пред носа си, защото посоката на вятъра отново се бе променила, насочвайки вонята от трупа към тях.

— Ама че живот — каза тя. — Господи, дори не носи маска, а аз и на това разстояние едва се удържам да не повърна.

Двайсет минути по-късно Диас се изправи, поговори с полицаите, смъкна гумените ръкавици и се зае да прави снимки на тялото и околностите. След като приключи, тя прибра фотоапарата и се накани да си тръгне, когато забеляза Кинг. Усмихна се сърдечно и тръгна към него.

Мишел прошепна:

— Забрави да ми кажеш, че излизаш с нея.

Кинг я погледна с изненада.

— Излизали сме само два-три пъти, и то отдавна. Как разбра?

— След толкова време работа с разложен труп никой не се усмихва така, освен ако не е срещнал скъп приятел.

— Благодаря за проявената наблюдателност. Но бъди мила. Силвия наистина е чудесна.

— Не се и съмнявам, но не държа да знам подробностите, Шон.

— Бъди спокойна, докато съм жив, няма да чуеш подробностите.

— Ясно. Станал си истински джентълмен.

— Не, просто не искам да ме критикуваш.