Дейвид Балдачи
Игра на часове (11)

11

Кинг придружи Уилямс до полицейския участък, за да погледне бележката, а Мишел остана със Силвия и полицай Кланси, за да се запознае с резултатите от аутопсията на Кани и Пембрук.

Докато пътуваха към участъка, Кинг позвъни в Сан Франциско на стария си приятел Бил Дженкинс. Когато обясни молбата си, приятелят му се изненада.

— За какво ти е това? — попита Дженкинс.

Кинг се озърна към Уилямс, после обясни:

— Водя лекции по наказателно право в общинския колеж.

— А, добре — каза Дженкинс. — След всички вълнения, които предизвика с партньорката си миналата година, помислих, че пак си се замесил в нещо подобно.

— Не, Райтсбърг отново си е същото тихо, сънливо южняшко градче.

— Ако някой ден решиш пак да се върнеш в играта, обади ми се.

— След колко време да разчитам на информацията? — попита Кинг.

— Имаш късмет — изкиска се Дженкинс. — Тази седмица класическите серийни убийци са специалитет на заведението. Трийсет минути. Само ми дай номер на факс и кредитна карта.

Кинг попита Уилямс за номера на факса в полицейския участък и го продиктува на приятеля си.

— Как ще се справиш толкова бързо? — попита той.

— Просто се обаждаш точно навреме. Най-сетне се наканихме да разчистим службата и миналата седмица изтеглихме това досие за архивиране. В него има копие от записките на учителя. Всъщност оная вечер взех да го прегледам, да си припомня старите времена. Точно това ще ти пратя — открития от него ключ за разшифроване на писмата.

Кинг му благодари и затвори телефона.

Когато стигнаха до участъка, Уилямс влезе, последван от Кинг.

Сега полицейският шеф беше на своя територия и държеше да го покаже. Той изрева на помощника, който го беше повикал, да донесе шифрованото писмо и грабна от секретарката си шишенце таблетки против главоболие. Докато Кинг и помощникът влизаха в кабинета му, Уилямс се тръшна на стола зад бюрото и глътна на сухо три хапчета. Преди да поеме от полицая листа и плика, той се навъси.

— И не ми казвай, че не са проверени за отпечатъци.

— Проверени са — увери го помощникът.

— Само че собственикът на „Газет“ Върджил Дайлс първоначално сметнал писмото за шега. Изобщо нямаше да научим за него, ако не ми бе позвънила една приятелка, която работи там. Веднага отидох да го взема, но не мога да разбера и дума.

— Върджил да не го е раздавал из цялата редакция, по дяволите? — ревна Уилямс.

— Нещо такова — нервно потвърди помощникът. — Вероятно са го докосвали доста хора. Помолих моята приятелка от вестника да си мълчи, но тя вече беше казала на няколко души, че според нея писмото е сериозно.

Грамадният юмрук на Уилямс се стовари върху бюрото с такава сила, че Кинг и помощникът трепнаха.

— Проклятие! Тая работа излиза извън контрол. Как, по дяволите, да се опазим от разгласяване, щом не можем да удържим под контрол дори хората в Райтсбърг?

— Нека да погледнем посланието — предложи Кинг. — За медиите ще мислим после.

Той се наведе над рамото на Уилямс, докато полицейският шеф разглеждаше плика. Печатът върху грижливо залепената марка беше местен, отпреди четири дни. Писмото бе адресирано с печатни букви до Върджил Дайлс от „Райтсбърг Газет“. В долния десен ъгъл на плика се виждаше кръгче, пресечено с две кръстосани линии. Мястото за обратен адрес беше празно.

— Няма кой знае какво — отбеляза Уилямс, докато разгъваше листа. — Може би някой експерт ще успее да отгатне нещо от изписването на буквите, залепването на марката и тъй нататък, но аз определено не ги разбирам тия неща.

Писмото беше написано с леко размазано черно мастило — пак с печатни букви, подредени в стегнати колонки както хоризонтално, така и вертикално.

— Размазването е от нинхидрина — обясни помощникът. — Нали знаете, с него опушват за търсене на отпечатъци.

— Благодаря — тросна се Уилямс. — Изобщо нямаше да се сетя.

Целият текст беше шифрован с букви и символи. Уилямс поседя няколко минути, разглеждайки внимателно листа. Накрая въздъхна и се облегна.

— Случайно да знаеш как се разчитат шифри? — обърна се той към Кинг.

В този момент помощникът Роджърс — някогашен партньор на Кинг от времето, когато той служеше в местната полиция — почука и влезе с няколко листа в ръка.

— Този факс пристигна току-що за Шон.

Кинг пое страниците и каза на Уилямс:

— Вече знам.

Той отнесе писмото и факса до масичката в ъгъла, седна и се хвана на работа. Десет минути по-късно вдигна глава. Лоша работа, помисли си той. Всъщност беше много по-зле, отколкото да се сблъскат с имитатор, повтарящ някогашните убийства на Зодиака.

— Разшифрова ли го? — попита Уилямс.

Кинг кимна.

— Имам известен опит с шифрограми от времето, когато работех в тайните служби. Но си припомних, че някога един гимназиален учител от Салинас разгада шифъра за писмата на Зодиака от Сан Франциско. В службите имам приятел, който е много добре запознат със случая. Предположих, че има достъп до записките на учителя. Тъкмо ключа на шифъра получих от него по факса. Така задачата стана съвсем проста.

Уилямс преглътна нервно.

— И какво пише?

Кинг погледна записките си.

— Има правописни и граматически грешки — нарочно вмъкнати, мисля. Същото правеше и някогашният Зодиак.

Помощникът Роджърс се озърна към Уилямс.

— Зодиак ли? Това пък какво е, по дяволите?

— Сериен убиец от Калифорния — обясни Уилямс. — Избивал е хора доста преди да се родиш. Така и не го заловиха.

В сините очи на Роджърс трепна паника.

Кинг зачете:

Вече трябва да сте намерили момичето. Тя е накълцана, ама туй не съм аз. Вие я нарязахте да търсите улики. Хич ги няма. Повярвайте ми. Часовникът не лъже. Тя беше нумеро уно. Ама идват още номера. Много. Още нещо. Аз не съм, повтарям, не съм Зодиака. Нито пък негово второ, трето ши четвърто превъплъщение. Аз съм си аз. Хич няма да ви е лесно, туй да си го знайте. Кога свърша, ще си мечтаете да е бил Зодиака.

— Значи това не е краят — бавно изрече Уилямс.

— Всъщност боя се, че е само началото — отвърна Кинг.