Дейвид Балдачи
Игра на часове (91)

91

Еди се отпусна на леглото в пещерата. Беше се нахранил, бе си отпочинал и сега обмисляше какво да прави. Имаше малък телевизор и радиостанция, работеща на полицейските честоти. Така следеше напредъка на издирването, което бе твърде лесно, защото напредък просто нямаше. Можеше да излиза само нощем, а имаше много път до раздрънкания стар пикап, който бе скрил в гората именно за подобен случай.

След толкова години, през които бе сменял едно хоби с друго, без никое да остави сериозен отпечатък върху личността му, най-сетне бе открил призванието си: беглец и убиец. Той се разсмя, разкърши се, после легна по корем и направи сто лицеви опори и още толкова коремни преси. Между две издатини в дъното на пещерата бе заклещил железен лост. Направи двайсет и пет набирания, сетне още по пет с лявата и дясната ръка. Накрая скочи задъхан на земята. Вече не беше на двайсет, но поддържаше добра форма за възрастта си. Ако можеше, и едрият полицай би потвърдил.

Извади пистолета от кобура и го зареди с бронебойни патрони, които бе купил от черния пазар само с едно кликване на мишката. Дявол да го вземе, по интернет можеше да се купи какво ли не — оръжия, боеприпаси, жени, деца, брак, развод, щастие, смърт, — стига само да знаеш къде да търсиш. Но беше сам срещу хиляди — далеч по-безнадеждна ситуация дори от битката при Аламо.

И все пак човек, който няма за какво да живее, става могъщ. Може би непобедим. Дали бе чел това някъде, или сам го измисли току-що? Няма значение, отсега нататък то щеше да бъде негов девиз.

Рано или късно щяха да го хванат и да го убият. Не се съмняваше в това. Но то нямаше значение, стига да спипаше убиеца на баща си. Нищо друго не го вълнуваше. Е, определено бе опростил живота си. Той пак се разсмя.

Извади от джоба си списъка. Имената отпадаха едно по едно, но не бе сигурен дали ще успее да се добере до всички. След дълги размишления сякаш бе открил начин да ускори търсенето. Тази нощ предстоеше да го изпробва. Още двама трябваше да загинат — убиецът на баща му и той самият. А после Райтсбърг можеше да се върне към нормалното всекидневие. Близките му щяха да продължат живота си, най-сетне освободени от своя чудовищен патриарх.

Той се отпусна на леглото, като се вслушваше едновременно в радиостанцията и шумовете отвън. Пещерата беше уединена и едва ли някой щеше да забележи умело прикрития вход. А ако все пак се появеше такъв нещастник, Еди щеше да му уреди прилично погребение. Не беше чудовище; в неговия случай крушата бе паднала далеч от дървото.

Не съм син на баща си. И слава богу. Но скоро ще се видим, татко. Дяволът може да ни настани заедно. За вечни времена. Ще си побъбрим.

Той изпука с кокалчетата на масивните си пръсти и се унесе във видения за една подобна среща, а навън следобедът отминаваше и бавно се спускаше нощ. Нощта, когато щеше да предприеме замисления ход. Към прекия път. Към последната си мишена. А после завесата щеше да падне след края на представлението с автор Еди Лий Батъл. Никой нямаше да го повика на бис. Чувстваше се уморен. Сбогом на всички, беше весело, но това е краят.

Само още един… Или може би повече? Да, можеше и да са повече. Какво значение имаше в края на краищата?