Дейвид Балдачи
Игра на часове (2)

2

Мишел Максуел ускори крачка. Привършваше „равната“ част от пробега си през хълмовете около Райтсбърг, разположен на югозапад от Шарлотсвил, щата Вирджиния; сега теренът щеше да стане много по-стръмен. Максуел беше участвала в олимпийския отбор по гребане, след което бе работила девет напрегнати години в тайните служби. Затова нямаше нищо чудно, че високата млада жена е в отлична физическа форма. Но днес над целия Среден Атлантик бе надвиснала огромна зона на високо налягане, която правеше пролетния ден необичайно влажен, и тя усети как мускулите и дробовете й започват да се напрягат, докато продължаваше по нагорнището. Дългата й черна коса беше стегната на опашка, но няколко упорити кичура намираха начин да провиснат пред лицето.

Максуел бе напуснала тайните служби, за да основе в това малко градче частна детективска фирма заедно с още един бивш агент на име Шон Кинг. Кинг бе напуснал службите при неприятни обстоятелства, но впоследствие бе успял да стане адвокат и да си създаде нов живот в Райтсбърг. Макар и бивши колеги, двамата се запознаха едва миналата година, докато Мишел още работеше в тайните служби, а Кинг се оказа заподозрян в поредица убийства в областта. След като с общи усилия доведоха разследването до успешен край и придобиха немалка известност, Мишел предложи да създадат своя детективска фирма, а Кинг неохотно се съгласи. Благодарение на спечелената репутация и следователските им умения работата бързо потръгна. Напоследък обаче бе настанало затишие, което радваше Мишел. Тя обичаше чистия въздух и много повече й харесваше да спи на палатка или да бяга маратон, отколкото да лови фалшификатори или да залага клопки за шпиони по фирмите.

В гората цареше тишина, само клоните шумоляха под напора на влажния вятър, който вдигаше миниатюрни вихрушки от стара шума. Но изведнъж пукот на съчки привлече вниманието на Мишел. Бяха й казвали, че понякога из местността се навъртали черни мечки, но ако все пак срещнеше диво животно, то най-вероятно щеше да е елен, катерица или лисица. Тя не обърна сериозно внимание на шума, макар че изпита облекчение от тежестта на пистолета в малката чантичка отзад на колана й. Като таен агент не се разделяше с оръжието си дори в тоалетната. Не се знае кога точно може да ти потрябва деветмилиметров пистолет с четиринайсет патрона в пълнителя.

След секунди друг звук привлече вниманието й — шум от тичащи стъпки. Докато работеше в службите, Мишел бе чувала този звук в множество варианти. Повечето бяха безобидни; други подсказваха, че зад тях се крие нещо нередно — бягство, нападение или паника. Колебаеше се към коя категория да причисли сегашния звук — добрата, лошата или необичайната. Тя забави крачка и закри с длан очите си от слънчевите лъчи, проникващи през дървесните корони. За няколко секунди настана мъртвешка тишина, после шумът от бягането пак се раздаде, вече много по-близо. Бе съвсем ясно, че не чува отмерената стъпка на човек, тичащ за удоволствие. В забързания неравномерен тропот се долавяше страх. Струваше й се, че шумът долита отляво, но не можеше да е сигурна. Горското ехо често си правеше шеги по тия места.

— Ехо — подвикна тя, докато посягаше да извади пистолета.

Не очакваше отговор и наистина не го получи. Зареди патрон в цевта, но не свали предпазителя. Не е разумно да се тича с готов за стрелба пистолет.

Звукът продължаваше да наближава; нямаше съмнение, че стъпките са човешки. Мишел се озърна назад; можеше да се окаже, че е попаднала в засада — единият противник отклонява вниманието й, а другият напада в гръб. Е, ако беше така, скоро щяха да съжаляват, че са избрали точно нея.

Тя спря и най-сетне засече източника на звука — долиташе отдясно, иззад могилката пред нея. Ускорено дишане, трескав тропот и пукот на съчки. Който и да бе тичащият, след броени секунди трябваше да изскочи иззад камарата пръст и камъни.

Мишел свали предпазителя и зае позиция зад един стар дъб. Надяваше се човекът да е обикновен любител на бягането и изобщо да не забележи присъствието й. Шумолене на камъчета и буци пръст по отвъдния склон подсказа, че източникът на суматохата е вече съвсем близо. Мишел се напрегна и стисна с две ръце дръжката на пистолета, готова при необходимост да забие куршум в челото на противника.

Едно хлапе изхвръкна над върха на могилката, увисна за миг във въздуха, после с писък се запремята по надолнището. Още преди да достигне подножието, горе изникна друго, малко по-голямо момче. То обаче навреме намали скоростта, приклекна, плъзна се надолу и спря до приятеля си.

Мишел би сметнала, че хлапетата просто щуреят, ако не бе зърнала изражението на ужас, изписано и по двете лица. По-малкото хълцаше и лицето му беше омазано с кал и сълзи. По-голямото хвана яката на ризата му, вдигна го на крака и двамата продължиха да бягат. Лицата им бяха потъмнели от нахлулата кръв.

Мишел прибра пистолета, излезе иззад дървото и вдигна ръка.

— Спрете, момчета!

Те изкрещяха и стремително се шмугнаха от двете й страни. Тя се завъртя, посегна да сграбчи едното, но не успя. Извика след тях:

— Какво става? Искам да ви помогна!

За момент се запита дали да не хукне след тях, но въпреки олимпийското си минало не бе сигурна, че ще догони двете момчета, чиито нозе ги носеха главоломно, тласкани от страха. Завъртя се и погледна към върха на могилката. Какво можеше да ги е изплашило толкова? Или кой, бързо се поправи тя. Отново хвърли поглед след бягащите хлапета, после се завъртя и предпазливо се заизкачва натам, откъдето бяха дошли. Добре, работата почва да става малко рискована. Запита се дали да не използва мобилния си телефон, за да потърси помощ, но реши първо да провери. Не искаше да повика полиция само за да открият после, че момчетата са били изплашени от мечка.

От върха Мишел лесно откри следата на бегълците.

Спусна се по тясната пътека, издълбана от трескавите им стъпки. Тя продължаваше около трийсет метра, после извеждаше на малка поляна. Оттам следата ставаше по-неясна, но сетне Мишел забеляза парче плат, провиснало от най-ниския клон на храст кучешки дрян, и продължи навътре в гората. След още петнайсет метра излезе на нова поляна, този път по-голяма, където имаше останки от изгасен лагерен огън.

Зачуди се дали наистина хлапетата не са лагерували тук, преди да ги подплаши някое животно. От друга страна обаче, те не носеха никакви туристически принадлежности, не ги бяха оставили и на поляната. А пепелта не изглеждаше чак толкова прясна. Не, има нещо друго.

След миг вятърът духна от друга посока и миризмата нахлу дълбоко в ноздрите й. Тя се задави и на свой ред усети как я обзема паника. Не за пръв път се срещаше с този типичен мирис.

Мирис на гниеща плът. Човешка плът!

Мишел дръпна памучната фланелка пред носа и устата си, опитвайки се да измести вонята на разложено тяло с острата миризма на собствената си пот. Тръгна по края на поляната. След като бе изминала около една трета от обиколката, тя откри трупа. От храсталака край поляната стърчеше ръка, сякаш мъртвата жена махаше за поздрав или по-скоро за сбогом. Дори от това разстояние Мишел забеляза, че на места зеленикава кожа се е отделила от костите. Заобиколи откъм посоката на вятъра и дълбоко си пое дъх.

Стискайки здраво пистолета, тя продължи да оглежда тялото. Макар вонята, потъмнялата плът и отделената кожа да издаваха, че жената отдавна е мъртва, не бе изключено скоро да е изхвърлена тук и убиецът да се спотайва наблизо. Мишел нямаше желание да сподели съдбата й.

Слънчевите лъчи се отразяваха от нещо върху китката на жената. Мишел пристъпи по-близо и видя, че е часовник. Погледна своя — беше два и половина след пладне. Тя клекна, забила нос в сгъвката на лакътя си. Набра номера на полицията и спокойно обясни на дежурния какво е открила и къде се намира. После позвъни на Шон Кинг.

— Познаваш ли я? — попита той.

— Не ми се вярва и собствената й майка да я познае, Шон.

— Идвам — каза Кинг. — Само бъди нащрек. Който и да го е извършил, може да се върне да се порадва на стореното. И… още нещо, Мишел.

— Да?

— Защо не почнеш да бягаш на тренажор?

Тя затвори телефона, отстъпи колкото се може по-далеч, без да изпуска трупа от поглед, и зачака напрегнато. Хубавият ден и опияняващият крос сред красивите хълмове изведнъж се бяха превърнали в зловещо преживяване.

Странно как едно убийство преобръща всичко с главата надолу.