Дейвид Балдачи
Игра на часове (22)

22

Както почти всеки работен ден Даян Хинсън напусна адвокатската си кантора в центъра точно в седем вечерта. Качи се в новичкия си крайслер себринг и потегли. Взе от един местен ресторант храна за вкъщи, подкара към охранявания си квартал, помаха на застаряващия пазач в кабинката — който не носеше оръжие и едва ли би се справил с две по-наперени дванайсетгодишни хлапета — и продължи към своята къщичка, разположена в края на улицата.

Тази година й вървеше добре. Наскоро избрана за партньор в „Гудрич, Браудър и Найт“, втората по големина адвокатска фирма в Райтсбърг, тя най-сетне бе срещнала мъж, който можеше да се окаже единственият — висок счетоводител, с четири години по-млад от нея, който обичаше да кара лодка по буйните планински реки и понякога успяваше да я бие на тенис. Усещаше, че в някой близък ден той може да й зададе съкровения въпрос и отговорът щеше да бъде незабавно „да“. Освен това бе довела във фирмата нов клиент, от когото се очакваха приходи в областта на шестцифрените числа, което щеше значително да повиши личните й доходи. Обмисляше дали да не се премести в по-голяма къща. Да го стори с венчална халка на пръста и съпруг, до когото да остарее, би било сбъдната съкровена мечта за трийсет и три годишната адвокатка.

Хинсън паркира колата в гаража и влезе в къщата. Сложи вечерята в микровълновата фурна, преоблече се в спортен екип и излезе навън. Около двайсет минути и пет километра по-късно тя се върна леко изпотена, но почти без да се задъхва. В колежа беше доста добра в бягането на средни дистанции, освен това страстно обичаше тениса и това й помагаше да запази добра форма през годините.

Тя се изкъпа, хапна, хвана телевизионното предаване, което чакаше, и поговори по телефона с любимия си счетоводител, който провеждаше корпоративна ревизия в Хюстън. След няколко задъхани обещания за незабравим секс, когато се видят отново, тя остави слушалката, изгледа последните новини, забеляза, че наближава полунощ, и изключи телевизора. В банята се съблече по гащички, нахлузи дългата тениска, която висеше на вратата отвътре, и отиде да си легне.

Усети присъствието зад себе си, но преди да изпищи, железни пръсти в ръкавица стегнаха гръкляна й, оставяйки я както без дъх, така и без глас. Нечия много силна ръка обгърна тялото й, приковавайки здраво крайниците й. Замаяна, Хинсън усети как я повалят по очи на пода. Нямаше сили нито да помръдне, нито да изкрещи, докато нападателят запушваше устата й и връзваше ръцете й с телефонен кабел.

Като адвокат по углавни дела тя бе защитавала изнасилвачи, измъквайки на свобода хора, които би трябвало да са зад решетките. Тогава смяташе всеки успех за професионална победа. Просната по очи на пода, притисната от смазваща тежест, тя стисна зъби и зачака да бъде изнасилена. С непоносим ужас разбра, че непознатият всеки момент ще смъкне бельото й, а сетне ще започне унизителното и болезнено изнасилване. Усещайки, че й призлява от страх, тя си напомни да не се съпротивлява, да го остави да върши каквото си иска и може би тогава ще оцелее. Не беше видяла лицето му. Нямаше как да го разпознае. Той не би имал причина да я убива.

— Моля ви — опита се да избъбри тя със запушена уста, — не ме наранявайте.

Молбата й си остана глас в пустиня.

Ножът потъна в гърба й, закачи лявата страна на сърцето, изскочи навън, заби се отново, като проби петсантиметров прорез в левия бял дроб и сряза аортата на излизане. Когато убиецът приключи, дванайсет рани покриваха гърба й. Даян Хинсън обаче бе издъхнала още при четвъртия.

Мъжът с черната качулка се наведе над нея, като внимаваше да не стъпи в локвата кръв върху килима, и преобърна Хинсън по гръб. Вдигна тениската, извади флумастер от джоба си и нарисува символ върху плоския й корем. После повтори същия символ на стената зад главата й. Нарисува го голям, защото не искаше някой да го пропусне. В полицията се срещаха такива идиоти.

Върна се при тялото, внимателно свали от глезена на жената гривничката, която бе забелязал на паркинга пред търговския център, и я прибра в джоба си.

Остави ножа до мъртвото тяло; по оръжието нямаше как да стигнат до него. Беше го извадил от кухненското й чекмедже, когато се вмъкна в къщата. Преди това се бе спотайвал в тъмнината зад храстите край гаражната врата, очаквайки тя да се прибере у дома. Когато жената отвори гаража, той изчака да слезе от колата и да влезе в къщата. Повечето хора затваряха гаражната врата на влизане в дома си, използвайки дистанционен бутон. Тя изобщо не го забеляза, че се е вмъкнал в гаража.

Той развърза ръцете й, после подпря едната до изтегленото наполовина чекмедже на бюрото. В магазина бе забелязал, че носи часовник, затова не си беше направил труда да донесе. Нагласи стрелките както желаеше и дръпна коронката, като по този начин ги замрази на исканата позиция. Не се помоли над тялото. Но все пак промърмори нещо в смисъл друг път да знае, че не бива да изхвърля разписките от банкомата.

Методично огледа стаята в търсене на евентуални следи от присъствието си, но не откри нищо. За отпечатъци от пръсти или длани и дума не можеше да става. Не само носеше ръкавици, но и бе залепил върху всеки пръст и по дланите парченца филц. Извади от джоба на сакото си миниатюрна прахосмукачка и я плъзна по пода и под леглото, където се бе крил. Стори същото в гардероба, където се бе притаил най-напред, после продължи по стълбището и накрая в гаража.

След това той свали качулката, сложи си фалшива брада и шапка и излезе през задната врата. Отправи се към колата, която бе паркирал на един страничен път извън скъпия квартал с неговия стар охранител без оръжие. Фолксвагенът потегли. Караше бързо, но в рамките на разрешената скорост. Предстоеше му да напише още едно писмо. И знаеше точно какво иска да каже.